Графиня Дьо Калиостро

Моментът беше решителен. Ако Раул спеше или поне дремеше, планът на Жозефин Балзамо можеше да се счита за реализиран. Тя се ослуша. В стаята не помръдваше нищо.

Тогава тя се отстрани, за да могат да преминат петимата мъже, освети леглото с лъча на джобното си фенерче и с един жест насочи шайката си към жертвата.

Атаката беше толкова бърза, че спящият се събуди едва тогава, когато съпротивата беше безсмислена.

Мъжете го бяха увили в завивките и свили двете страни на дюшека около него така, че образуваха нещо като продълговат вързоп пране, който моментално свързаха. Сцената не продължи повече от една минута. Не се чу нито един вик. Нито един мебел не беше разместен.

Делото беше приключило успешно. Още един път Калиостро триумфираше като победителка.

— Добре — каза тя с вълнение, което недвусмислено издаваше значението на успеха в нейните очи. — Добре… Ние го хванахме… и този път ще бъдат взети необходимите предпазни мерки.

— Какво трябва да направим сега? — запита Леонар.

— Да го занесете на кораба.

— Ако вика за помощ?

— Запушете му устата… Но той ще мълчи… Тръгвайте.

Леонар се приближи до нея, докато съучастниците му вдигаха пленника.

— Няма ли да дойдеш с нас?

— Не.

— Защо?

— Казах ти, чакам Доминик.

Тя запали отново лампата й махна абажура.

— Колко си бледа — с тих глас й каза Леонар.

— Може би — отвърна тя.

— Това е заради малката, нали? Дали Доминик действа сега? Кой знае! Той има още време да се въздържи…

— Даже и да има още време — каза тя, — моето желание не се променя. Това, което трябва да стане, ще стане. Впрочем това нещо е вече направено. Върви си.

— Защо да си отида преди теб?

— Единствената опасност идва от Раул. Когато е на сигурно място в кораба, нищо не ще ни застрашава. Измъквай се и ме остави сама!

Тя им отвори прозореца. Те го прекрачиха и отнесоха пленника.

Тя прилепи капаците и полека затвори двете крила.

След няколко секунди удари единадесет часа. Тя броеше един по един ударите. На единадесетия тръгна покрай страничната фасада към овощната градина. Стигнала до нея, се ослуша. Чу се леко изсвирване, на което тя отговори с потропване с крак по плочките на настилката.

Пристигна Доминик. Двамата се върнаха в стаята и преди още да го е запитала, той прошепна:

— Свършено е.

— А! — каза тя, толкова развълнувана, че се олюля и седна. След продължително мълчание Доминик възобнови разговора:

— Тя не страда.

— Тя не страда?

— Не, тя спеше.

— Сигурен ли си?…

— Че е мъртва? По дяволите! Аз я ударих три пъти в сърцето. След това имах смелостта да остана… за да видя… Но беше ненужно… Тя вече не дишате… ръцете й изстиваха.

— Ако забележат?

— Не е възможно. Влизат в стаята й чак сутринта. Едва тогава… те видят.

Те не смееха да се погледнат. Доминик протегна ръка. От корсажа си тя извади десет банкноти и му ги подаде.

— Благодаря — каза той. — Но за друго убийство те откажа. Какво трябва да направя сега?

— Да тръгват. Тичай да настигнеш другарите си, преди да са влезли в лодката.

— Те с Раул д’Андрези ли са?

— Да.

— Толкова по-добре, той ми създаваше неприятности от петнадесет дни! Не ми се доверяваше. А, още една дума… скъпоценните камъни?

— Имаме ги.

— Няма ли опасност?

— Те са в касата на една лондонска банка.

— Много ли са?

— Един пълен куфар.

— Мамка му! Повече от сто хиляди франка за мен, а?

— Повече. Но побързай… Ако не предпочиташ да ме дочакаш…

— Не, не — живо каза той. — Предпочитам да бъда далеч… възможно най-далеч… А вие?…

— Ще потърся дали няма опасни за нас книжа и ще ви настигна.

Той излезе. Тя веднага претърси чекмеджетата на масата и на едно малко бюро, но не намерила нищо, изпразни джобовете на дрехите му, поставени на стола до леглото.

Портфейлът тутакси привлече нейното внимание. Той съдържаше пари, визитни картички и една фотография.

Тя беше на Кларис д’Етижу.

Жозефин Балзамо продължително се взира в образа на младото момиче с поглед, в който нямаше омраза, но който беше твърд и не прощаваше.

След това тя остана неподвижна, в едно от тези състояния, в които очите замръзват, вперени в една точка, без да се знае какви мъчителни сцени си представят, но при които устните запазват своята нежна усмивка.

В огледалото срещу нея видя лицето си. Тя го разгледа, поставяйки лактите си върху мраморната плоча на камината.

В нейната усмивка се изостри противоречието. Тя като че ли ясно съзнаваше прелъстителната си красота, но се развеселяваше от това, че не й беше послужила за нищо пред Раул. Калиостро носеше качулка, която падаше върху нейните рамене, а отпред покриваше почти напълно челото й. Част от воала, с който Калиостро никога не се разделяше, също беше закрит от качулката. Този воал, с който наподобяваше Девата на Бернардино Луини.

Тя се разглежда така в продължение на няколко минути. После отново изпадна в мечтателност. Удари единадесет часа и четвърт. Тя не се помръдна. Би могло да се каже, че спеше, но с широко отворени и неподвижни очи.