Графиня Дьо Калиостро

— Слушай, Леонар, откакто те направих княз Лаворнев и притежател на прекрасно екипирана яхта, ти стана твърде недоверчив. Да не излизаме от рамките на нашето споразумение, искаш ли? Аз заповядвам, а ти се подчиняваш. Даже ако имаш право на известни обяснения. Дадох ти ги. Направи се, като че ли те ти стигат.

— Толкова по-добре. Да слизаме.

Тя слезе първа в лодката и се настани на дървената седалка.

Леонар с други четирима съучастници я придружи. Двама от тях поеха веслата, докато тя, облегната назад, даваше нарежданията си от кърмата на лодката.

Тя сигнализира, че наближават подводни скали и възстанови посоката по невидима за другите отправна точка. Само скърцането на чакъла по кила на лодката ги предупреди, че са стигнали.

Двама души я взеха на ръце и я занесоха на брега, докато другите измъкваха лодката.

— Сигурна ли си — прошепна Леонар, — че няма да срещнем митничари?

— Сигурна. Последната телеграма на Доминик е категорична.

— Няма ли да дойде при нас?

— Не. Писах му да стои в замъка между хората на барона. В единадесет часа ще ни настигне.

— Къде?

— Близо до павилиона на Раул. Стига сме говорили. Всички те потънаха из стълбището на кюрето и се заизкачваха. Независимо че бяха точно шест души, от устните им не се изплъзваше нито звук, а и по стъпалата не беше отместено нито камъче; ако наблизо имаше неприятел, колкото и внимателен да би бил, той нямаше да чуе нищо от първата до последната минута на изкачването.

На платото мъглата не беше толкова гъста. Тя се разстилаше на интервали като облаци и по този начин оставаха междини, през които можеха да се видят блещуканията на няколко самотни звезди. Така Калиостро успя да различи замъка д’Етижу, чиито прозорци на главната фасада светеха. Камбанарията на църквата в Бенувил удари десет часа.

Жозин потръпна:

— О! Звукът на тази камбана!… Познавам го… Десет удара като предишния път… Десет удара! Броих ги един по един, отивайки към смъртта. Един по един…

— Но ти добре си отмъсти — обади се Леонар.

— На Боманян да, но на другите?…

— На другите също. Двамата братовчеди са полулуди.

— Вярно е — каза тя, — но ще се чувствам напълно отмъстена след един час. Тогава ще си почивам.

Те почакаха да се сгъсти мъглата, за да не бъдат забелязани върху голямото плато, което им предстоеше да пресекат. После Жозефин Балзамо се отправи по пътеката, по която я бяха носили Годфроа и неговите приятели. Съучастниците й я следваха в индианска нишка, без да говорят. Жетвата в полето беше преминала. Високите купи сено изникваха тук-там в непрогледната нощ.

В съседство с имението пътеката стана неравна, с дупки, с къпини от двете й страни, между които дружината тръгна с нарастващо внимание.

След малко пред тях се изправи високото очертание на стената. Още няколко крачки и те щяха да достигнат павилиона на стражата, който се намираше вдясно.

С един заповеднически жест Калиостро им прегради пътя.

— Почакайте ме.

— Да те последвам само аз? — запита Леонар.

— Не. Ще се върна да ви взема, за да влезем заедно през портата, която е вляво.

Тя се приближи сама, но така внимателно и бавно, че нито едно камъче не се търколи под обувките й и нито една тревица не се прегъна от роклята й. Павилионът нарастваше пред очите й в тъмнината. Тя стигна до него.

Младата жена пипна с ръка затворените капаци. Ключалката, разхлабена от Доминик, не действаше. Жозефин Балзамо отвори крилата по такъв начин, че се появи само един малък процеп между тях. Забеляза се слаба светлина.

Тя долепи челото си до процепа и видя вътрешността на стаята. Имаше едно легло с алков.

Раул си беше легнал. Лампа със стъклен глобус под абажур от мукава хвърляше светъл кръг върху лицето му, раменете и книгата, която четеше. Дрехите му бяха сгънати на стола до леглото. Той имаше съвсем младежки вид, вид на дете, което внимателно заучава урока си, но му се спи. Той на няколко пъти задрямва. Разсънвайки се, се насилваше да чете, но не му се удаваше.

Най-после той затвори книгата и изгаси лампата.

Видяла това, което трябваше да види, Жозефин Балзамо напусна поста си и се върна при своите съучастници. Тя вече им беше дала инструкции, но от предпазливост започна отново в продължение на десет минути да им ги обяснява, като настоя:

— Най-вече никакво насилие. Чуваш ли, Леонар?… Понеже няма нищо, с което да се защитава, няма нужда да си служите с оръжията си. Вие сте пет души, това е достатъчно.

— Но ако въпреки всичко се съпротивлява? — подхвърли Леонар.

— Трябва да действате така, че да не може да се съпротивлява.

Тя познаваше толкова добре обстановката от записките, които й беше изпращал Доминик, че без трудност стигна до главната порта на овощната градина. Ключовете бяха оставени на уговореното място. Тя отвори и се отправи към вътрешната фасада на павилиона.

Вратата се отвори лесно. Тя влезе, последвана от хората си. Вестибюлът, настлан с мозаечни плочки, водеше до единствената спалня. Калиостро бутна вратата безкрайно внимателно.