Иконата

Същият месец Кери Джордан бе принуден на подаде оставка. Не заради бягството на Едуард Лий Хауърд, нито пък заради разкритите агенти, а заради аферата Иран-контри. Преди години заповедта да се съдейства на никарагуанските контри в борбата им с марксистките сандинисти бе дошла директно от Овалния кабинет. Директорът на ЦРУ Бил Кейси беше готов да я изпълнява. Конгресът каза „не“ и отказа да отпусне бюджет. Вбесени от наложеното им вето, Кейси и останалите решиха да наберат средства, продавайки, зад гърба на Конгреса, оръжие на Техеран.

Когато работата излезе на бял свят. Кейси бе прекарал сериозен, но навременен инфаркт, сполетял го в кабинета му в Лангли през декември 1986-а. След него той повече не се върна на работа и почина през май 1987-а. На негово място президентът Рейгън назначи политически коректния Уилям Уебстър, бивш директор на ФБР. Кери Джордан бе изпълнявал заповедите на своя президент и своя директор. Сега единият страдаше от амнезия, а другият беше мъртъв.

На поста заместник-директор (операции) Уебстър назначи ветерана от ЦРУ Ричард Столц, пенсионер от преди шест години. Като такъв той не можеше да бъде замесен в аферата Иран-контри, но и не знаеше нищо за катастрофата, връхлетяла отдел СИ две години по-рано. Докато новият заместник-директор се ориентира в обстановката, бюрократите взеха нещата в свои ръце. Трите досиета с подробности за агентите Лисандър и Орион и новия с псевдоним Делфи бяха извадени от сейфа на напусналия директор и прехвърлен в централния регистър при останалите триста и едно.

Джейсън Монк не знаеше нищо за това. Той беше на почивка в Оман. Като страстен въдичар, Монк внимателно следеше специализираните списания и винаги се осведомяваше кои са благоприятните места за морски риболов. Оттам беше научил, че през ноември и декември по крайбрежието на Оман близо до столицата Маскат преминава огромен пасаж риба тон.

С пристигането си в страната той от благоприличие се отби в малкото бюро на ЦРУ в сградата на посолството в самото сърце на Стария Маскат. След приятелския разговор не очакваше, че ще му се наложи отново да се види с колегата си.

На третия ден, поизгорял от силното слънце в открито море. Монк предпочете да остане на брега и да обиколи магазините. Ходеше с една очарователна блондинка от Държавния департамент и реши да отскочи до пазара в Мина Кабус да види дали ще намери нещо за нея из сергиите с благовония, подправки, платове, сребро и антики.

Хареса си сребърна кана за кафе с много орнаменти и дълъг, извит чучур, изкована кой знае кога от някой майстор високо в Джебелските планини. Антикварят я опакова и я пъхна в найлонова торбичка.

В лабиринта от тесни улички и дворове Монк не можа да се ориентира за посоката и вместо да излезе на крайбрежието, в крайна сметка се озова още по-навътре в квартала. Проход не по-широк от раменете му го отведе в малък двор с тесен вход от едната страна и изход от другата. На няколко крачки пред него вървеше мъж с вид на европеец. Зад него по пътеката крачеха двама араби. Щом излязоха на широко в двора, арабите бръкнаха в пазвите си, извадиха кинжали и се втурнаха покрай Монк към жертвата си.

Монк реагира, без да се замисли. Замахна с всички сили с торбата и, без да се обръща, удари единия от нападателите по главата. Петте килограма сребро веднага го повалиха на земята.

Попаднал в засада, другият се огледа и се нахвърли с ножа срещу Монк. Американецът наведе глава, блокира удара и заби юмрук в мръсната му дреха на височината на слънчевия сплит.

Мъжът се оказа як. Не се олюля, не изпусна ножа, но реши да избяга. Приятелят му се изправи на крака и го последва, оставяйки оръжието си на земята.

Европеецът бе наблюдавал разправата, без да каже нито дума. Определено съзнаваше, че щеше да е мъртъв, ако русият мъж насреща му не се бе намесил. Беше строен, млад, със смугла кожа и черни очи, но не приличаше на местните араби и беше облечен с бяла риза и тъмен костюм. Монк тъкмо се канеше да го заговори, когато той кимна с благодарност и се и измъкна през единия от изходите.

Монк се наведе да вземе кинжала. Не беше оманска кунджа, пък и оманците рядко нападаха чужденци по улиците. Ножът беше йеменски, с характерната права и опростена дръжка. По него Монк предположи и националността на нападателите: принадлежаха към някое от племената във вътрешността на Йемен.

„Какво, по дяволите, правят толкова далече по крайбрежието на Оман?, помисли си той. И защо имат зъб на младия европеец?“

Професионалният му нюх го накара да се върне в посолството и да потърси човека на ЦРУ там.

– Случайно да имате снимки на другарчетата от Съветското посолство? – попита го.