Иконата

Не беше тайна, че след провала на гражданската война в Йемен през януари 1986-а, Съветският съюз се бе изтеглил напълно от държавата, оставяйки прокомунистическото йеменско правителство в бедност и огорчение. Преглътнали с гняв онова, което смятаха за унижение, йеменците се обърнаха към Запада за търговски кредити и финансови инжекции, без които страната ум не можеше да оцелее. От този момент нататък животът на всеки руснак, попаднал в Йемен, започна да виси на косъм. "От любовта, в омраза изродена, по-безпощадна под небето няма."[13]

В края на 1987-а руснаците вече бяха открили напълно "оборудвано" посолство в твърдо антикомунистическия Оман и ухажваха пробритански настроения султан.

– При нас няма – отвърна колегата на Монк, – но британците сто на сто имат.

Неколкостотин метра деляха лабиринта от тесни и влажни коридори, в който се помещаваше Американската легация, от далеч по-приличната сграда на посолството на Великобритания. Двамата преминаха през огромните резбовани порти, кимнаха на портиера и тръгнаха през двора. Цялото имение навремето бе принадлежало на богат търговец и имаше славна история.

В единия край на масивната ограда имаше паметна плоча, оставена от римски легион, тръгнал на боен поход през пустинята. В средата на двора се издигаше пилонът с британското знаме, гарантирало навремето свободата на всеки роб, успял да го достигне.

Двамата тръгнаха наляво към сградата на посолството, където вече ги чакаше резидентът на СИС.

– Какъв е проблемът, момчета? – попита англичанинът, след като се ръкуваха на входа.

– Проблемът – отвърна Монк – е, че току-що видях един човек на пазара, който ми се стори руснак.

Монк обясни убеждението си с незначителната подробност, че мъжът бе извадил яката на разкопчаната си риза върху ревера на сакото, а така се носеха най-вече руснаците.

– Е, заповядайте да прегледате снимките тогава – каза англичанинът и ги поведе към хладното и просторно фоайе.

Кабинетите на СИС бяха на последния етаж. Щом стигнаха, домакинът отвори един сейф и извади албум със снимки.

Всички новопристигнали служители на Съветското посолство бяха там: заснети на летището, на улицата или на терасата на някое кафене. Младият мъж с тъмните очи беше последен. Вяха го снимали как прекосява залата на летището при пристигането си.

– Местните момчета много ни помагат за тая работа – обясни англичанинът. – Руснаците трябва предварително да съобщят за пристигането си във Външно министерство и да поискат акредитация. Ние научаваме подробностите оттам. Когато наближи някой да идва, пращат ни вест и ние се зареждаме с фотоапаратите, където трябва. Това ли е той?

– Да. Нещо повече за него?

Англичанинът прегледа документите.

– Ето го. Ако може да им се вярва, той е трети секретар, двайсет и осем годишен. Името му е Умар Гунаев. Звучи ми татарско.

– Не – отвърна Монк умислено, – чеченец е. При това мюсюлманин.

– Мислите, че е сътрудник на КГБ? – попита британецът.

– О, да. Без съмнение.

– Много ви благодаря за това. Искате ли да направим нещо? Да се оплачем на правителството?

– Не, няма нужда – отвърна Монк. – В крайна сметка всички трябва да си изкарваме прехраната. Достатъчно е, че знаем кой е. Ако се обадим, само ще пратят някой друг на негово място.

На връщане към Американското посолство резидентът на ЦРУ попита Монк:

– Как разбра какъв е?

– Нюх. Просто нюх.

Истината беше малко по-друга. Една година по-рано Гунаев пиеше портокаловия си сок в бара на хотел „Фронтел“ в Аден. Очевидно Монк не бе единственият, който го бе разпознал този ден. Двамата йеменци също го бяха забелязали и бяха решили да отмъстят за обидата към родината им.

***

Марк Джеферсън пристигна на летище "Шереметиево" в Москва със следобедния полет на 8 август и бе посрещнат от шефа на кореспонденското бюро на "Дейли телеграф".

Елитният политически коментатор беше нисък, стегнат мъж с оредяваща рижа коса и къса брада в същия оттенък. Говореше се, че темпераментът му изцяло съвпада с окраската на косата и брадата му.

Без да се церемони, той отказа вечеря с колегата си и съпругата му, но помоли да бъде откаран до престижния хотел „Национал“ на Манежния площад. Като стигнаха там, той заяви на колегата си, че би предпочел да интервюира господин Комаров сам, а ако се наложи, щял да си наеме лимузина с шофьор чрез хотела. Недвусмислено отблъснат, шефът на кореспондентското бюро си замина.

Джеферсън се яви на рецепцията и бе обслужен лично от управителя на хотела – висок и учтив швед. Паспортът му остана там, за да може необходимите данни да бъдат преписани и предадени в Министерството на туризма. Преди да тръгне от Лондон, Джеферсън бе наредил на секретарката си да се обади в „Национал“ и да информира хората там кой е той и с какво се занимава.

Щом се качи в стаята си, той позвъни на номера, даден му от Борис Кузнецов във факсовете, които си размениха.

– Добре дошъл в Москва, господин Джеферсън – каза Кузнецов на безупречен английски с лек американски акцент. – Господин Комаров с нетърпение очаква срещата ви.