Иконата

Сталин се бе опитал да го унищожи, изпращайки хиляди от членовете му в трудови лагери. Единственият резултат бе, че „зеките“ практически започнаха да управляват лагерите с мълчаливото съгласие на надзирателите, които предпочитаха да си живеят живота, вместо да треперят кога семействата им ще бъдат проследени и наказани. В много от случаите руските „воры в законе“ – крадците по закон, равни по ранг на италианските донове – ръководеха бизнеса си от килиите на трудовите лагери.

Една от ирониите на Студената война е, че комунизмът може би щеше да се срине десет години по-рано, ако не беше престъпният свят. Дори партийните шефове в крайна сметка бяха принудени да сключат траен мир с него.

Причината бе съвсем проста: това бе единственото нещо в СССР, което работеше ефективно. Един директор на завод, произвеждащ жизненоважен продукт, можеше да види основната си машина блокирана поради повреда в някоя съвсем незначителна част. Ако тръгнеше по бюрократичните канали, щеше да чака да му доставят нова в продължение на шест месеца, може би дори година, а през това време целият завод щеше да бездейства.

Ако обаче поговореше със зет си, който имаше приятел с подходящи връзки, повредената част щеше да пристигне в завода след седмица. После директорът щеше да си затвори очите за няколко тона стомана, изчезнали от склада му, които пък щяха да заминат за друг завод, чиято суровина не бе пристигнала навреме. Накрая и двамата директори щяха да подправят счетоводните си книжа, за да покажат, че са изпълнили нормите си.

В общество, чиито движещи механизми са сковани от склерозирала бюрокрация и очебийна некомпетентност, черният пазар е единствената смазка. Съветският съюз през цялото си съществуване се бе крепил на тази смазка, а в последните си десет години изцяло бе разчитал на нея.

Мафията винаги бе контролирала черния пазар. След 1991-а бе излязла на бял свят, за да просперира и да се развие. А развитието ѝ бе главоломно. От обичайните си територии – алкохола, наркотиците, рекета и проституцията – тя се бе разпростряла във всички възможни сфери на живота.

Онова, което наистина будеше изумление, бе бързината и безцеремонността, с която бе завзета цялата руска икономика. Факторите за това бяха три. Първият бе незабавната и неизменна жестокост, която руската мафия демонстрираше при всеки опит да и се противопоставят. Жестокост, пред която американската Коза Ностра би изглеждала слабохарактерна. Всеки руснак или чужденец, дръзнал да откаже на мафията да се включи в бизнеса му, получаваше едно-единствено предупреждение – обикновено побой или умишлен палеж,– след което биваше екзекутиран. Това важеше дори за шефовете на големи банки.

Вторият фактор бе безпомощността на полицията която, без средства и достатъчно хора, без опит и подготовка, просто не беше в състояние да се справи с урагана от престъпност, връхлетял страната след падането на комунизма. Третият фактор бе традиционната и повсеместна корупция, която се ширеше в цяла Русия, подпомогната след 1991-ва и от невижданата инфлация.

При комунизма курсът на долара спрямо рублата беше две към едно – смехотворно изкуствено съотношение, което изобщо не отразяваше реалната покупателна способност на рублата, но все пак бе наложено в Съветския съюз, където проблемът не беше в недостига на пари, а в липсата на стоки, които да бъдат купени с тях. Инфлацията стопи спестяванията и докара работещите на твърда заплата до просешка тояга.

Когато седмичната заплата на един полицай е по-ниска от цената на чорапите на краката му, много е трудно да го убедиш да не вземе банкнотата, пъхната в очевидно подправена шофьорска книжка.

Но не в това бе бедата. Руската мафия държеше в ръцете си цялата бюрокрация, чак до най-висшите кръгове на властта. А в Русия бюрокрацията ръководи всичко.

Така разрешителни, лицензи, концесии, общинска недвижима собственост – всичко можеше за нула време да се купи от съответния служител, за да осигури астрономически печалби за мафията.

Другото явление, изумило наблюдателите, бе бързината, с която руските мафиоти преминаха от обикновено рекетьорство към законен бизнес, без да изпускат вече завоюваните позиции. На американската Коза Ностра ѝ бяха необходими двайсет години да осъзнае, че законният бизнес, завъртян с приходи от рекет, хем увеличава печалбите, хем служи за изпиране на мръсните пари. Руснаците разбраха това за по-малко от пет и през 1995-а вече притежаваха или контролираха четирийсет процента от националната икономика. Когато това стана, те отдавна бяха излезли извън пределите на родината си с любимите си специалности – оръжие, наркотици и незаконно присвояване на средства в комбинация с безпрекословно насилие – и бяха сложили ръка на цяла Западна Европа и Северна Америка.