Империя в черно и златно

Другата ръка на Тисамон, дясната, беше преметната през врата на Стенуолд, шиповете бяха пробили кожената дреха и се впиваха в месото отдолу. Извитото сгъваемо острие на Тисамон се намираше под брадичката на Стенуолд, опряно в кожата, но дали му беше пуснало кръв или не, той не можа да прецени. Мерна Тото зад Тиниса, със зяпнала уста и гаечен ключ в ръката; там някъде беше и Ахеос, извадил кинжала си от канията, но очевидно не желаеше да се намесва в конфликта.

Стенуолд чу собственото си накъсано дишане, смесено в странно трио с дъха на Тиниса и Тисамон.

— Пусни го — каза Тиниса и Стенуолд си помисли, че заповедният й тон със сигурност не е най-разумната стратегия в момента.

— Защо, ще се биеш ли с мен? — попита я Тисамон и особеният тон, отсечените думи, които Стенуолд помнеше добре, говореха за човек, на когото му е кипнала кръвта.

— Виждала съм те да се биеш и знам за какво е цялата тази работа — заяви бойко тя. — Не крия, че работех за Половинковата къща. И какво?

— За Половинковата… — Тисамон свъси чело. — За какво говориш изобщо?

— Териториите. В Хелерон… — Сега пък Тиниса изглеждаше объркана. — Ти се би за Гостоприемците. А след това ние им видяхме сметката… Ти нали затова… — Недоумението в погледа му я спря насред изречението. — Какво става тук, да му се не види!

— Да, Стенуолд, какво става тук? — попита на свой ред Тисамон. Страховитата студенина на отсечения му говор се долавяше все толкова ясно.

— Ще ти кажа всичко, но само на теб — успя да се включи най-после в разговора Стенуолд. — Да се качим на билото и няма да спестя нищо от истината. Имаш думата ми.

— Допреди миг думата ти щеше да е повече от достатъчна — каза тъжно Тисамон, но ръката му започна да се отпуска. Стенуолд примижа, когато шиповете се отделиха от гърба му.

— Предлагам някой да ми обясни какво става — настоя Тиниса.

Стенуолд кимна.

— Нека първо говоря с Тисамон. А разговорът ни няма да е от лесните.

И тръгна обратно по склона, но този път Тисамон не вървеше до него като приятел, а на безопасно разстояние като враг.

Тиниса ги гледаше как се отдалечават.

— Какво? — извика тя, макар да беше наясно, че никой няма да й отговори. — Какво става? — Тисамон я беше погледнал все едно е убила родния му брат и след това е танцувала на гроба му. Обърна се да потърси подкрепа от другите, но Тото отново се беше наврял под возилото, а от лукаво-арогантната фасада на молецоида лъхаше хлад.

„О, що не вървите и двамата на майната си“ — реши тя. Всъщност всичките можеха да вървят там. Имаше нещо гнило. Имаше нещо адски гнило, щом страховит дуелист й скачаше на бой, без да го е предизвикала, и тя беше в правото си да знае какво става.

И с тихи стъпки Тиниса тръгна след Стенуолд, с надеждата, че нощта ще я скрие под плаща си.

От другата страна на билото Стенуолд спря. Оттук автовозилото не се виждаше, което си беше риск, защото ако Тисамон откачеше отново, Стенуолд щеше да се прости с живота си без никой да разбере. Но от друга страна, демонстрираше доверие, а именно към доверието на Тисамон се стремеше отчаяно. Пък и тук бяха достатъчно далеч, за да не стигат тихите им гласове до лагера, а гневните думи да се замажат от разстоянието.

Тисамон го гледаше, прибрал острието по протежение на ръката си.

— Говори — изсъска той.

— Аз… — Стенуолд изкриви лице в гримаса. — Виж, трудно ми е. Наистина. Дай ми минутка да си събера мислите.

Тисамон оголи зъби.

— Нека ти помогна тогава. Нека ти подскажа малко. Приличат си като две капки вода. Все едно е възкръснала! Като две капки вода си приличат! — И отново гласът му трепереше не от гняв, а от бездънен ужас. — Как… как… — Тресеше се целият и Стенуолд се зачуди дали изобщо съществува дума, която да назове разкъсващата го емоция. — Тя е нейна дъщеря. Няма друго обяснение.

— Да, Тисамон. Тиниса е дъщеря на Атриса — призна уморено Стенуолд. Сега, когато кулминацията беше настъпила, той не знаеше дали силите му ще издържат.

— Ти откъде я… Не! — Тисамон присви очи. Закривеното острие се размърда, после се прибра пак. — Тя ни предаде, Стенуолд. При Мина. И ти го знаеш. Бяха разбрали за плановете ни. Саботираха твоите джаджи. Тя им е казала.

— Атриса, Тисамон. Кажи поне името й.

— Мислиш, че не мога ли? — изсъска Тисамон. — Атриса ни предаде. Така по-добре ли е? Продаде ни на Империята и ни остави да умрем в Мина. И някои от нас наистина умряха там, Стенуолд.

— О, помня аз Мина. Никога не съм спирал да мисля за този прокълнат град. Но Атриса не ни е предала, Тисамон.

— Тя…

— Изслушай ме! — прекъсна го Стенуолд. — Чук и клещи, чуй какво имам да ти кажа, пък после, ако още искаш да ме убиеш, заповядай.

Тисамон го изгледа мълчаливо.

— Докато ти беше в Хелерон, аз се опитах да я открия. Смятах да й поискам сметка за стореното. Само че не беше лесно да я открие човек… не, остави ме да довърша… криеше се, да, но не от нас.

Стенуолд затвори очи и се върна седемнайсет години назад.

— Накрая Неро я откри. Открай време го бива в проследяването. Когато отидохме, тя беше… зле.

Тисамон потрепна едва доловимо и това даде известна надежда на Стенуолд.