Империя в черно и златно

— Няма да я нараня. — Нещо растеше в Тисамон, растеше със заплашителни темпове. И не беше единствено шокът от новината, че има дъщеря, осъзна Стенуолд. Атриса. Убиваше го мисълта, че Атриса е мъртва, че е умряла далеч от него, че е умряла, докато той я е проклинал като предателка. Това беше неочаквано заключение, до което Стенуолд е трябвало да стигне отдавна — заключението, че Тисамон е останал в Хелерон, за да не види никога повече Атриса, за да не се превърне срещата им в край на живота й. Като за богомолкороден това май се равняваше на любов. Стенуолд отстъпи назад, уплашен, че този път наистина е прекрачил границата.

— Трябва да помисля — каза Тисамон и се обърна, за да скрие лицето си.

— Съжалявам. Аз трябваше да… трябваше да ти кажа преди. Отдавна.

— Прав беше за всичко — отвърна Тисамон. — Нямаше да разбера тогава, може да не го приема и сега, не знам. Ще… ще дойда при вас призори. Имам нужда от време, за да… Искам да остана сам.

Отдалечи се бавно по посока на хълмовете. Стенуолд гледа след него, докато мракът и вълнистият релеф не го скриха от погледа му.

Когато се върна в лагера, не забеляза изражението на Тиниса. Беше твърде погълнат от собствените си чувства.

Следващият ден не беше от приятните. Стенуолд седеше сгърбен над контролните уреди на куцото возило, потънал в прашно мълчание, от което никой и нищо не беше в състояние да го извади. Мълчаливата враждебност между Тото и Ахеос сякаш нарастваше във вакуума на общите им усилия да не се поглеждат. Отначало Стенуолд помисли, че е заради смесения произход на Тото. Но когато младежът слезе, за да натегне поредния разхлабил се чарк и с това предизвика нова вълна от презрение у молецородния, Стенуолд разбра, че проблемът не е в произхода, а в занятието на Тото. В това, че е занаятчия. Налице беше сблъсък на мирогледи.

Към Тиниса обаче Ахеос се отнасяше с предпазливо уважение, особено след като се беше изрепчила на Тисамон. Тиниса от своя страна явно имаше проблем със самия него, със Стенуолд, защото през целия ден не му беше казала и една дума, а погледнеше ли той към нея, срещаше единствено сърдита физиономия. Сигурно му беше ядосана, защото още не й беше дал обяснение за реакцията на Тисамон, но той просто нямаше куража да й признае истината. Колкото до Тисамон, той така и не се беше появил след снощния сблъсък. А преди да е говорил с него, преди самият Тисамон да е изяснил чувствата си, Стенуолд не би могъл да разкрие истината на Тиниса. Което го вкарваше в поредното предателство. Носеше по-голяма отговорност пред нея, отколкото пред богомолкоида, но просто не беше в състояние да се отърси от оковите на приятелство, родено и закалено преди две десетилетия.

Цялата тъжна история се беше развила от лошо към по-лошо и сега Стенуолд можеше да изгуби всичко заради нея. Върна се мислено назад към онзи съдбоносен миг до смъртния одър на Атриса и се запита какво по-различно е могъл да направи, за да си спести мъките сега.

Представи си как отива при Тисамон с бебето и с истината… или по-късно, с дете на пет-шест годинки. Представи си яростта му. Изминалите седемнайсет години бяха притъпили в някаква степен острието на гнева му, времето беше полепнало по него като корал, запазвайки формата, но обирайки ръбовете. Въпреки това равновесието между самоконтрола и избухливия нрав на Тисамон винаги се беше крепяло на върха на карфица. Не, ако Стенуолд му беше казал истината преди десет години, Тисамон със сигурност би убил и него, и детето.

Или не? Наистина ли Тисамон можеше да убие дете, собственото си невръстно дете при това? „Наистина ли имам такова мнение за стария си приятел?“

И с натежало сърце Стенуолд призна пред себе си, че, да, Тисамон беше точно такъв човек. Би го направил в пристъп на гняв и по-късно навярно би скърбил за загубата, но все пак би го направил, пришпорван безмилостно от собствената си гордост.

Стенуолд се утешаваше с мисълта, че ако не друго, поне настигат плячката си, макар да нямаше план как ще се справят с подсиления отряд на осоидите, когато ги настигнат. По залез-слънце теренът се промени и дори без следотърсач стана ясно, че роботърговците са се сдобили с нов транспорт. Широка ивица утъпкана и обгорена трева сечеше земята пред тях. Някакво голямо верижно возило, а може би и повече от едно, беше натоварило робите и ги отнасяше на изток. Стенуолд не знаеше какво точно е возилото, но най-вероятно се движеше по-бързо от тяхната клатушкаща се реликва.

По всичко личеше, че лагеруването тази нощ ще е по-неприятно и от пътуването. Стенуолд се обърна към Тото, единствения от спътниците си, с когото все още можеше да разговаря без напрежение.

— Трябва да увеличим скоростта — каза му той.

Тото плъзна поглед по возилото.

— Няма да е лесно, майсторе — отвърна той, — а и не знам дали ще издържи. Дори при тази ни скорост се наложи да натегна всички свръзки.

— Аз ще ти помогна — предложи Стенуолд. — Ако работим цяла нощ, може и да изтръгнем още малко скорост от проклетата трошка. И не е нужно да ми викаш „майсторе“. Вече не сме в Академията.

Тото сви рамене.