Империя в черно и златно

Роботърговците бяха спрели двете огромни возила с гръб едно към друго и издигнаха едно-единствено заграждение помежду им, голямо и овално. Бяха се събрали в двата му края, както и повечето от войниците. Че беше нервна. Измъчваха я лоши предчувствия, защото нещо очевидно се готвеше, а тя не се сещаше за друго, освен за кървав двубой. Кървавите двубои бяха рядкост в Равнините. Колегиумци например се смятаха за твърде цивилизовани, а макар в мравешките градове да обичаха гладиаторските борби, то беше заради демонстрацията на умение, а не заради кръвопролитието. Но практиката на кървавите двубои така или иначе съществуваше. Паякоидите организираха такива дуели в южните си крепости, а според мълвата в Хелерон се провеждали незаконни борби със залагания за любителите на смъртта като забавление.

В двата края на палисадата бяха напалени огньове, трети гореше в самия център на заграждението. Че се огледа и видя Брутан, водача на роботърговците, както и голяма част от екипажите на двете возила, но не и Талрик. Явно предстоящото събитие беше под неговото достойнство.

А после

тя

пристъпи напред. Виждаха я за пръв път. Изглежда я бяха държали отделно от останалите роби. Че усети как Салма се напряга и погледна към него. После премести отново поглед върху жената.

Жената беше… отначало Че реши, че е молецородна, защото имаше техните бели очи. Но когато светлината на огъня я обви, чак подскочи от изненада. Кожата на жената се движеше.

Допреди миг беше съвсем сива, точно като на молецоидите. Че се запита дали не е сбъркала, но едва ли — най-малкото защото кожата на жената беше на показ в огромната си част, прикрита само от набедрена превръзка и ивица плат, вързана през гърдите. Сега обаче с кожата й се случваше нещо. Сенки се гонеха диво по плътта й. Не, не бяха сенки, а цветове. Червеникавите отблясъци от огъня препъваха погледа, но не можеха да скрият докрай пъргавия рисунък от розови, цикламени, тъмносини и бледи петна, които танцуваха по контурите на тялото й.

Отнякъде прозвучаха гайда и барабан. Че се обърна и видя музиканта — кльощавият мъж с восъчната кожа свиреше на гайда и отмерваше ритъма с крак по плосък барабан. А после жената започна да танцува.

Танцът й беше в най-висша степен необуздан и толкова бърз, че музиката я следваше, вместо да я води. Нямаше нищо общо с прецизната хореография на колегиумските балетни представления, нито с народните танци по панаирите. Не беше и като евтините сластни танци в бордей. Беше танц, какъвто Равнините не бяха виждали никога. Беше яростен и гневен, беше красив и тъжен. Мъжете не можеха да отлепят поглед от нея, повечето жени — също. Че успя да откъсне своя за кратко, колкото да огледа публиката — изопнатите от копнеж лица на пленниците и пазачите зад тях. Осородните войници също бяха запленени, изцяло. Сякаш лицата им изведнъж се бяха отърсили от нещо, сякаш готов за бой нож е бил прибран за миг в канията. Безизразните шлемове на роботърговците си оставаха безизразни, разбира се, но и сред тях мнозина ги бяха свалили, за да виждат по добре. И на мястото на свалените шлемове Че видя същото изражение на нежна печал. Имаше и похот, естествено, в комплект с целия грозен багаж, който вървеше с нея, но похотта беше в окови, възпирана от нещо различно.

Жената танцуваше под пискливите ритми на гайдата и скокливия ритъм на барабана. Музиката я гонеше ли, гонеше напразно и говореше не за нея, а за отчаяния, безнадежден копнеж на публиката.

Че се обърна да каже нещо на Салма, но лицето му беше изопнато в потрес и изумление, без следа от обичайните му наперени усмивки и тънък сарказъм.

Жената танцуваше, а после танцът й свърши с горчиво презрителен поклон към онези, които я гледаха отвъд палисадата, гайдата изпищя протяжно и млъкна. Жената стоеше там, неподвижна, превила се толкова ниско, че челото й почти докосваше пясъка, едната ръка — протегната изящно напред, единият крак — изпънат, другият — прегънат в коляното. Мъртвешката тишина след прощалния писък на гайдата сякаш никога нямаше да свърши.

А когато жената вдигна глава, погледът й се закова върху Салма; протегнатата изящно ръка се превърна в отчаян зов, поклонът — в молба. „Помогни ми. Спаси ме.“

А после Брутан наруши тишината:

— Хайде, движение. Нахранете копелетата.

И осоидите се отърсиха от магията, въоръжиха се отново с пороците, които бяха забравили за миг, спомниха си, че са завоеватели и войници.

Танцьорката все така стоеше в центъра на ограждението, но вече изглеждаше несигурна, уморена и много, много тъжна. Че усети раздвижване до себе си и осъзна, че Салма се е изправил. Танцьорката също го видя, трепна, после го погледна отново. Понечи да тръгне към него, но трима роботърговци разбутаха пленниците, хванаха я и я отведоха. Тя не се възпротиви, само хвърли последен поглед към Салма, поглед, от който тялото му се изопна.

— Какво беше това? — попита Че. — Тоест… Салма, слушаш ли ме изобщо?

— Разбира се, че те слушам — отвърна той и седна, но мислите му очевидно бяха другаде.

— Салма, познаваш ли тази жена?

— Не… Нея не. Но знам каква е.

— И?