Империя в черно и златно

Че изпищя и когато единият от мъжете й запуши с ръка устата, го ухапа жестоко. Мъжът я удари и главата й звънна отново, а другият натика парцал в устата й. Че се бореше отчаяно и се наложи двамата да затискат раменете й, за да я удържат, докато Брутан й сваляше бричовете.

— Ама наистина ли мислите да?… — казваше единият от мъжете.

— Да, мисля — тросна му се Брутан. — Правете каквото ви казвам и толкова.

— Да, ама ако той наистина е… — измрънка другият и хвърли поглед назад към лагера. Трескавите усилия на Че да се освободи и приглушените й писъци изобщо не им правеха впечатление.

— Млъкнете и двамата — отсече Брутан, но в гласа му се долавяше притеснение. Отпусна се върху Че и тя усети голата му плът до своята. А после — нищо. Паузата беше толкова неочаквана, че тя спря да се бори, опитвайки се да проумее какво става. Брутан все така беше отгоре й, подпрян на ръце и колене. Че виждаше единствено мрак зад шлема, който той така и не беше свалил.

Хвърли поглед надолу и видя от анатомията му повече, отколкото й се искаше да види, но най-важното — видя, че въпросната част от анатомията му увисва.

— Сержант? — попита нервно един от мъжете. След миг Брутан се претърколи встрани и изпсува.

— Чумата да ги тръшне копелетата от Рекеф.

Нова пауза, от която Че побърза да се възползва — вдигна бричовете си и се опита да ги стегне със скъсаните връзки. Още не можеше да повярва, че й се е разминало.

— Сержант? — повика го отново мъжът.

— Водете я при него — изсъска Брутан, вбесен на тях, на нея, на Талрик и на самия себе си.

Голямото автовозило явно превозваше и друго освен роби. Талрик се беше настанил в палатка, разпъната далеч от робската кошара. Когато я бутнаха вътре, капитанът седеше пред сгъваемо писалище, разположил се все едно е в личния си кабинет насред цивилизацията. Белият пламък на съскаща солна лампа хвърляше мъртвешки отблясъци по лицето му.

Той вдигна поглед към нея и двамата роботърговци. Несъмнено беше чул писъците й отпреди малко, но с нищо не го издаде.

— Свободни сте — отпрати той придружителите й и те си тръгнаха охотно. На вратата стояха двама от неговите войници, така че за бягство и дума не можеше да става. А за какво я беше повикал Талрик тепърва щеше да се разбере.

— Седни, ако искаш — каза й той. Че го изгледа с любопитство. Невъзможно беше да определи годините му, освен да каже, че не е нито млад, нито стар. Чертите му бяха правилни, но не блестяха с нищо. С еднакъв успех можеше да е както служител в Академията, така и работник на строеж. Всъщност, лицето му беше толкова обикновено, че би се вписало навсякъде.

— Защо изпратихте роботърговци да ме доведат, щом не ги харесвате? — попита го тя, като следеше как ще реагира.

— Защото това им е работата — отговори простичко той. — Ти си робиня. Те са роботърговци. — След миг се поправи: — Не е тайна, че между редовната армия и роботърговския корпус има търкания. Войниците не ги харесват, защото залавянето на роби не е достойна професия за един мъж от Империята, а лично аз не ги харесвам, защото са алчни и поставят собствения си интерес над всичко.

— Знаете ли… знаете ли какво?…

— Мога да се досетя. — По лицето му нямаше и следа от вина или съчувствие. — Нашият Брутан е похотлив, така поне съм чувал да казват.

— И няма да го накажете?

— Защо да го наказвам? Какво лошо е направил?

Че зяпна насреща му.

— Какво лошо? Мисля, че изобщо не знаете значението на тази дума!

— Госпожице Трудан. — Той се изправи внезапно, а гласът му прозвуча студено и строго.

Че се дръпна назад и изтръпна, защото тази инстинктивна реакция подобаваше на роб, а не на свободен човек. В какво се превръщаше?

— Госпожице Трудан — повтори той, — още не ясно дали ще се ползвате с някаква защита срещу Брутан и подобните му, а преди да сте казали каквото и да било, имайте предвид, че „подобните“ му включват не само онези с камшик, но и мнозина с окови. Още сега мога да ви отделя от федералния ви приятел, което моментално ще ви превърне в поредната жертва на жертвите.

Че се опита да посрещне думите му храбро, но ужасът я надви, точно както Талрик го беше планирал.

— Отиваме в Аста — продължи той. — Аста е сравнително малък преден пост на Империята, но разполага с достатъчно условия за моите цели, а те са да разбера какво знаете вие двамата.

— Говорите за изтезания.

— Така ли? Е, щом предпочитате тази дума. Но съществува възможност двамата с вас да дадем известна почивка на нашите експерт-разпитвачи. Седнете и поговорете с мен.

Че се опита да разчете лицето му, стойката, но напразно.

— Няма… — Оказа се неочаквано трудно да го изрече сега, когато заплахите му още висяха във въздуха. — Няма да предам чичо си.

— Тогава нека просто седнем и си поговорим — предложи той. — Да пийнем вино, да разменим няколко думи. Да установим къде според вас минават границите на предателството. Да ги посетим заедно и да хвърлим поглед към забранената територия.

— Мислите си, че можете да ме измамите — каза тя.

— А вие си мислите, че не мога — отвърна той. — Защо не проверим кой от двама ни е прав?