Империя в черно и златно

— Аз… — Наследството й, богомолското й наследство дебнеше иззад паешкото й лице и заедно с него дебнеха жаждата за кръв, клетвите и обещанията, древните традиции и хилядолетната памет. На всичко това Тиниса беше наследница.

Ужасно беше да открие в себе си това наследство — все едно откриваше нелечим тумор, — но после погледна в очите на Тисамон и съзря там толкова гордост и възхищение, че ужасното стана прекрасно.

— Този меч не ти отива — каза той. Говореше за късия минаски меч, който беше взела за временно ползване — тежко, тромаво, грозно оръжие.

— По-добре е от нищо — отвърна тя.

Тисамон коленичи до нещата си и й даде знак да стори същото. Тиниса го послуша, но по гърба й плъзнаха тръпки. Озовала се бе от другата страна на бариера или праг, където Тисамон не я беше допускал преди.

— Както знаеш, когато дойдохме за последно в този град, очаквах да се срещна тук с майка ти — заговори той, като избягваше да я поглежда. — Което не стана. По причина, която е нова и за двама ни. Но… — Той разпери ръце и шиповете на подлакътниците му реагираха дори на това слабо движение. — Исках да… Преди да дойда в Мина, докато двамата бяхме разделени, мислих и… Исках да направя някакъв жест, нещо, което да я обвърже с мен и да обвърже мен с нея. Нещо, не знам. — Унила усмивка. — Не бихме могли да се венчаем. За моя народ това е свещена церемония и по-скоро биха ме убили, отколкото да приемат връзката ми с жена от нейната раса. Колкото до паякородните, при тях жените могат да имат колкото си искат мъже. Така че… Но аз исках да й покажа какво означава за мен. Не ме бива по думите, както и сама си се убедила. Затова й намерих подарък. — Ръката му помръдна към раницата и навитите на руло одеяла, но той побърза да я дръпне. — А после тя не дойде. Въпреки това не можех да захвърля подаръка. Той беше… важен за мен, ценен. Оттогава го нося със себе си навсякъде. Оставял съм го без надзор в кръчми и ханове с надеждата някой просяк да го открадне и да ме отърве от него, от спомените за нея. Но това така и не се случи. Винаги го намирах там, където съм го оставил. А сега ти си тук, в този град, нейна дъщеря, неин образ и подобие… и моя кръв също. И си изгубила меча си.

Най-сетне Тисамон я погледна в очите.

— Ти не вярваш в съдбата. — Не беше въпрос, а заключение.

— Така е, не вярвам.

— Имаш наследство обаче. Дори две, ако трябва да сме точни. Отгледана си от бръмбароиди, заобиколена от машини и представа за света, която е чужда на природата ти. Опитваш се да мислиш като тях, но кръвта ти казва друго. Моят народ вярва в съдбата, както и в много други неща, които бръмбарородните не признават. Аз вярвам, че

това

е съдба.

И той й показа рапира, каквато Тиниса не беше виждала никога. Ножницата й беше зелена, но цветът преливаше в други, щом светлина докоснеше повърхността й, обточена беше с метални ленти, които на пръв поглед изглеждаха медни, а на втори — от старо злато. Беше по-къса от старата й рапира, но когато я пое в ръце, Тиниса разбра, че е по-тежка. Предпазителят се виеше в сложна плетеница от стилизирани листа и клонки, целият в злато, тъмна стомана и зелен емайл. Погледът й се залута неудържимо в лабиринта от преплитащи се линии на сложния му рисунък.

Държеше рапирата за ножницата — майсторска направа от фино обработена хитинова черупка. Посегна към дръжката, но Тисамон я спря.

— Има си ритуал — каза й той.

После посегна към заострения ефес на рапирата, който завършваше с извит нокът, и притисна за миг дланта си към него. В основата на палеца му се появи червена резка и капка кръв блесна върху позлатения метал.

— А сега ти — подкани Тисамон. Тиниса отвори уста да възрази, но той я прекъсна: — Това е важно. Не искам от теб да вярваш, а само да повярваш, че аз вярвам.

Тиниса стисна дръжката и притисна металния трън към ръката си. Болката беше незначителна като от жилото на дребно насекомо точно преди отровата да подейства. „Неговата кръв и моята кръв, смесени върху ръката ми.“

— А сега извади меча — каза Тисамон и тя се подчини.

Когато затвори ръка около огладената дървесина на захвата, нещо се стрелна през нея — шок разтърси цялото й тяло все едно току-що са я пронизали. Сърцето й прескочи и за миг Тиниса усети оръжието в ръката си като живо същество, което се отърсва от дълъг сън. Чувството отмина бързо, но удивлението я връхлетя с нови сили, когато тя изтегли острието от ножницата.

Беше по-късо от старата й рапира, както вече се беше досетила по дължината на ножницата, и не беше от стомана, а от някакъв тъмен метал без блясък, почти като олово. Беше и по-широко от очакваното, заостряше се едва на педя от върха. Усещаше го в ръцете си като непознато зверче, което тепърва ще свиква с миризмата й и което тепърва ще трябва да опитоми.

— Това е… старо — изрече бавно тя.

— Сред моя народ са останали шестима или седмина, които все още владеят тайните за направата на такова оръжие, но това датира от дните на Вещото време и е много по-добро.

— От дните на кое? — Този термин не го беше чувала в Колегиум.

— Отпреди революцията на Умелите — обясни Тисамон.