Империя в черно и златно

Виждаше ясно не само лицето му. Виждаше, че не знае как да реагира, какво да прави с нея. Маските му се бяха стопили докрай. Тя го плашеше и го привличаше, и разтърсваше издъно света му. Осъзнала това, Че се изплаши на свой ред, после усети колко е топла ръката му, колко са близо един до друг.

— Аз… — измрънка тя и усети как нишката помежду им — същата нишка, покрила разстоянието от Хелерон до Мина — сега се навива с бясна скорост. Миг по-късно вече бе пуснала ръката му и тичаше обратно в склада да изпревари думите, които напираха сякаш по своя воля в главата й.

Само няколко дрипави часа сън бяха отпуснати на Талрик през тази шеметна нощ. След като Че и съратниците й успяха да избягат, редът в двореца трябваше да се възстанови, което не беше лесна задача, и едва след това му остана време да потърси полеви хирург в гарнизона, който да се погрижи за раните му. Би могъл да повика лекар от града, но от опит знаеше, че практическите умения на военните хирурзи са по-ценни от теоретичните знания и на най-образования лекар.

Беше се зазорило отдавна и целият дворец жужеше като разбунен кошер. Въпреки това можеше да се каже, че редът, в по-широкото значение на тази дума, отново се е възкачил на престола. Талрик знаеше, че Рекеф ще вземе нещата в свои ръце и че добре подбрани слухове ще обиколят имперския контингент в Мина, информирайки заинтересованите за истинското състояние на нещата.

Междувременно беше пратил да му извикат Ааген и сега той го чакаше в малкото преддверие на покоите му.

Занаятчията го поздрави с предпазливо кимване.

— Още си жив значи.

— Може и така да се каже. Някакви проблеми?

Ааген вдигна рамене.

— Чух, че някакви войници я търсели… Пеперуденото момиче. Колкото до местните, те не са от най-големите симпатизанти на Империята. Чудно какви неща работят понякога в твоя полза, нали?

— Този град е на ръба на въстание — изтъкна Талрик. — Ултер си е затварял очите или наистина е бил сляп. Смятал е, че още държи Мина здраво в юмрука си.

— Да се надяваме, че ние с теб ще сме далеч оттук, когато бурето избухне — каза Ааген и Талрик кимна.

— Извинявай, че се наложи да те използвам така, Ааген. Нямаше към кого друг да се обърна.

— Е — промърмори занаятчията с глуповата, но широка усмивка. — Аз не се оплаквам, както виждаш.

— Потанцувала ти е, а?

Ааген се опита да скрие усмивката си, но тя въпреки всичко цъфна на лицето му.

— Нещо такова. Само ми потанцува, нищо повече, но…

— Знам. Виждал съм я. — Талрик стана и плесна другия мъж по рамото. Драго му беше, че има поне един приятел, срещу когото не е бил принуден да се обърне. — Радвам се, че всичко е минало без засечки. Задължен съм ти като приятел и като офицер. Няма да го забравя.

С тежки стъпки той се отправи към тронната зала, защото знаеше, че ще го чакат там да даде обяснения. Вратите му отвориха войници със свежи лица и спретнат вид и ги затвориха веднага след него. Самата зала беше почти празна. Повечето финтифлюшени декорации на Ултер бяха изнесени.

Талрик изобщо не се изненада, че на креслото в средата седи не друг, а същият неназован мъж, когото помнеше от съвещанието при Латвок. Сега той го следеше с пронизителен поглед, а изпитото му лице беше нарязано от пресметливи бръчици. Полковник Латвок също беше тук — прав до креслото, с наполовина разгънат свитък в ръце. Паякородната Одиса я нямаше, но Талрик мерна Те Беро в сянката на една колона.

— Полковник — кимна за поздрав Талрик, — бързо сте се придвижили.

— Нищо подобно — отвърна с усмивка Латвок. — Всъщност, официално още не съм пристигнал и няма да пристигна в близко бъдеще. Предаването на губернаторската власт ще премине плавно, все едно го е организирал самият полковник Ултер. Дотогава обаче някой ще трябва да наглежда нещата тук — неофициално, разбира се.

— Разбира се, полковник.

— Вие, изглежда, сте един от рядко срещаните офицери, които обичат да предвождат атаката, майор Талрик — отбеляза Латвок. — Това е благословия от смесен характер, но за работата ви тук мога единствено да ви поздравя.

— Благодаря, полковник.

— Сигурно не ви е било лесно.

Талрик примигна. Мислеше на бързи обороти. Най-разумно би било да отрече ролята на всякакви лични чувства в тази история, но в действителност ролята им беше толкова голяма, че едва ли би могъл да излъже правдоподобно. Едва ли.

— Аз съм верен на Империята, полковник. Направих своя избор. — Уви, гласът му не прозвуча толкова спокойно, колкото би искал.

— Браво на вас — каза Латвок. — Разбира се, ролята ви в разрешаването на тази сложна ситуация няма да остане невъзнаградена и…

— Не за това го направих, полковник — прекъсна го Талрик, по-твърдо, отколкото възнамеряваше. Наясно беше, че след изминалата нощ самоконтролът му не е на висота.

По лицето на полковник Латвок пробяга раздразнение.

— Аз и не намеквам, че сте го направили заради това, майоре. Така или иначе, според нашите архиви в момента вие сте най-висшият офицер на Рекеф в този град и ако е налице необходимост от действия, които да наредите като временно изпълняващ длъжността губернатор, то сега е моментът да го направите.