Империя в черно и златно

Подобно предложение беше неочаквано, но Талрик реши, че едва ли ще има друга възможност.

— Пеперудородната робиня Скръб в окови — каза той, като следеше напрегнато за реакцията на Латвок.

— Чувам, че е изключителна танцьорка — подхвърли спокойно полковникът.

— Тя беше собственост на полковник Ултер. Бих искал да я предам на лейтенант Ааген, без чието съдействие едва ли щях да се справя със задачата си тук.

— Имате разрешението ми — отвърна Латвок, без да му мигне окото. — Нещо друго?

— Друга от робините на полковника, жена от собствената ни раса на име Хрея, също ми помогна. Бих искал да бъде освободена.

Латвок се изкашля в шепа сякаш Талрик се е изложил на светско събиране.

— Империята не освобождава своите роби, майоре. При определени обстоятелства би могла да ги възнагради, да облекчи живота им, да ги натовари с отговорности и дори да поиска съвет от тях, но никога не им връща свободата. Това би било невиждан прецедент! Ще направим друго, майоре — Империята ще даде робинята на вас. А ако вие, като гражданин на Империята, решите да й върнете свободата, е, предполагам, че пред подобна ексцентричност Империята би могла да си затвори еднократно очите. Нещо друго?

— Не. Освен че бих искал да спомена добрата работа на лейтенант Те Беро във връзка с последната ми мисия. — Талрик видя как мухородният се размърда неспокойно, чул името си, а после вдига вежди при неочаквания комплимент.

Латвок кимна одобрително.

— Добре е, когато офицерите признават постиженията на своите подчинени. Това заздравява лоялността. Смятайте, че похвалата ви е чута и ще бъда взета предвид. — Ако се съдеше по кратката сянка, преминала по лицето на Те Беро, самият Латвок не беше от офицерите, които хвалят подчинените си. — Друго?

— Не, полковник.

— Нищо, майоре? — Латвок се намръщи. — Полковник Ултер имаше много робини — напълнил е двореца с тях.

— Оставям ги в сигурните ръце на Империята, полковник. Не искам друго, освен да се върна към работата си в Хелерон. Плановете ни там са на финалната права и агентите ми имат нужда своя началник.

— Е… — Латвок хвърли бърз поглед към мъжа в централното кресло. — Майоре, има едно предложение относно бъдещето ви. Генерал Рейнер е останал впечатлен от способностите ви и смята, че те отговарят напълно на високите стандарти, които офицерите на Рекеф трябва да покрият.

Талрик не смееше да помръдне, защото самият факт, че са назовали пред него името на мълчаливия офицер, беше пропуск към един по-голям и по-секретен свят. Генералите от Рекеф рядко напускаха имперския двор, а дори тогава пътуваха инкогнито.

— Полковник? — каза той.

— Работата ви за външната служба на Рекеф заслужава единствено адмирации, майоре — продължи Латвок под пронизителния поглед на генерала, — но уменията ви биха били от полза и за вътрешната служба. Империята има нужда от постоянна защита — както отвън, така и отвътре.

Това би било повече от повишение и Талрик го знаеше — вътрешната служба на Рекеф, по-старият и по-елитарен клон на организацията, се отчиташе единствено и само пред императора. Вътрешната служба на Рекеф беше закон сама по себе си. Членовете й не се бояха от нищо.

„Освен един от друг“ — промъкна се в главата му предателска мисъл.

И всички се страхуваха от тях. Те бяха сенките в армията. Никой не можеше да бъде сигурен дали съседът му не пише доноси за някоя необмислена дума, нито дали робът му не донася където трябва за пиянските му откровения предишната нощ. Всички без изключение усещаха тежкия поглед на Рекеф — от обикновения редник до най-висшия армейски генерал на Империята. Никой не беше недосегаем и всеки можеше да изчезне без предупреждение и без следа.

Мисията му тук, в губернаторския дворец на Мина, беше в прерогативите на вътрешната служба. Значи е било тест? Насъскали са го срещу стария му наставник, за да видят дали е достатъчно хладнокръвен да му прегризе гърлото. Е, той беше доказал хладнокръвието си, че и отгоре.

— Оценявам високо честта, полковник, но плановете ми в Хелерон…

— Могат да бъдат довършени от друг, несъмнено. Помислете си, майоре.

Преминеше ли във вътрешната служба, обект на дейността му щяха да са хора от собствената му раса. Той щеше да защитава Империята като хирург, който спасява пациента си от гангрена, изрязвайки из дъно засегнатата тъкан. Всеки ден щеше да е като току-що изминалата нощ. И рано или късно щяха да го пратят срещу Ааген или срещу друг лоялен и свестен човек, когото някога е наричал свой приятел.

— Ако това иска Империята, полковник, аз ще се подчиня на заповедта — каза той с пълното съзнание, че следващите му думи могат да го превърнат в мишена и да му подпечатат съдба не по-различна от тази на Ултер. — Но ако става въпрос за предложение, а не за заповед, то ще трябва да го отхвърля. Работата ми за външната служба на Рекеф е важна и ще пострада, ако не съм там, за да довърша започнатото.

Последва дълго мълчание. Латвок погледна към генерал Рейнер. Талрик следеше напрегнато за мълчаливо послание между двамата, но и да имаше такова, очите му не го уловиха.

Най-накрая Латвок каза: