Империя в черно и златно

Молецородният се изсмя през зъби.

— Вярващ най-после, а? — прошепна той толкова тихо, че момичетата се напрегнаха, за да го чуят. — Не? Е, няма значение. Тази сутрин ти бях длъжник. Утре вече няма да бъда, хм?

— Виж, ела и почвай да дрънчиш с кости или каквото там ще правиш — изръмжа Стенуолд. — Свърши си работата и смятай дълга си за платен.

Стенуолд беше излязъл някъде още преди Че да се събуди с глождещо чувство на тревога под лъжичката. А при вида на потрошения парапет събитията от предната нощ я фраснаха право между очите.

„Светът е полудял окончателно.“

Гледала бе как Никрефос разиграва театрото си над раната на Стенуолд и бе скърцала със зъби от дълбоко объркване. Това неговото не беше докторлък. Вместо да промие и зашие раната, той измърмори някакви заклинания над нея, изгори стиска горчиви билки и привърза малка торбичка с неизвестно съдържание към ръката на пациента. През цялото време Стенуолд седя търпеливо, смуглата му кожа бе посивяла от болката или от отровата, и остави шарлатанина да си шарлатанства на воля… а накрая дори му благодари.

След като молецородният си тръгна, Че притисна чичо си.

— Какво беше всичко това? Не ми казвай, че вярваш в тия глупости като някой… като някой доверчив дивак!

Стенуолд вдигна рамене.

— И аз като теб не откривам никакъв смисъл в действията му, но съм виждал доктор Никрефос да връща от прага на смъртта човек, когото всички истински лекари в този град бяха отписали.

— Но той почти не докосна раната!

Стенуолд сви отново рамене… после примижа.

— Лесно е да отхвърляш с пренебрежение сенките, когато лампите са запалени — каза единствено той, след което се прибра в стаята си.

А рано тази сутрин вече беше излязъл по работа, но не и преди да остави на Че и Тиниса бележка с „подробни“ инструкции.

„Задната стаичка в таверна «Мерая», третия час след зазоряване. С все багажа.“ И това беше всичко.

Двете момичета тръгнаха заедно, буквално рамо до рамо, защото по време на Игрите улиците бяха пълни с чужденци. Някои бяха просто търговци и занаятчии, но други изглеждаха съмнителни. В десетницата на Игрите се продаваха и купуваха повече стоки от всякакво естество, отколкото през целия предхождащ ги месец. Както си им беше обичаят, бръмбароидите се възползваха докрай от търговските възможности, които събитието предлагаше. По пътя от вилата на Стенуолд до таверната момичетата се разминаха с група наемници ренегати от Век, които вървяха изпъчени, все едно цялата улица е тяхна. Видяха робовладелец от Тарк да говори с двама паякородни купувачи — макар притежаването на роби в Колегиум да беше забранено, нищо не възпрепятстваше препродаването им на хартия. Имаше мъже, които приличаха на разбойници, дошли с надежда да пробутат плячката си; благородници от земите на паяците с все антуража си; богомолкородни наемни убийци с празни погледи… Извадиха късмет, че стигнаха до таверната без някой нов кандидат-убиец да им скочи от тълпата. И двете държаха ръце близо до оръжията си, Тиниса беше с обичайната си рапира, а Че беше препасала истински къс меч хелеронска направа. Когато отново я нападне убиец, щеше да го посрещне със сериозно оръжие, а не със смешното си ножче.

Таверна „Мерая“ беше издържана в дискретен мухороден стил, с толкова ниски врати, че трябваше да се навеждаш, за да минеш през прага, с пръстен лепеж и резбовани дървени колони в три от страните, и с широко отворени капаци на четвъртата. Едва прекрачиха прага и миниатюрният собственик скочи да ги посрещне.

— Дами, дами, хайде, не е нужно да ви зяпат всички тези груби мъжища. Елате, има една частна стаичка за вас, да? — Вдигна рошавите си вежди и Че кимна бавно. Чичо й Стен явно не си беше губил времето.

Задната стаичка си беше истинско свърталище в стила на мухоидите без компромисите, направени за удобство на туристите в големия салон. Масата беше петнайсетина сантиметра висока и наоколо й бяха подредени възглавнички вместо столове. И най-важното, в тавана имаше капак, през който можеха да избягат за нула време към уличката зад таверната. Мухоидите никога не оставаха без резервен изход.

— Сигурно е пратил указания и на другите двама — предположи Че.

Тиниса кимна мълчаливо. Днес изобщо не говореше много, от сутринта да беше казала най-много десетина думи. Че се вгледа в лицето й, но майсторски положеният грим скриваше евентуалните следи на безсънна нощ.

— Какво има? Заради снощи ли? — каза накрая тя.

Тиниса я погледна и задържа погледа й.

— Ти… никога не си убивала човек, нали? — попита тихо паякородната.

Че вдигна уж небрежно рамене.

— Можех да убия оня тип, дето резна чичо Стен. И аз го боднах… няколко пъти.

Тиниса продължи да я гледа в очите, докато най-накрая Че не призна:

— Добре де. Не съм. Просто се бих, както го правим във Форума на умелите. Преди не си бях давала сметка, че може да е… истинско.