Империя в черно и златно

— Мен гледай, кучко! — изрева Брутан и жилите на врата му се издуха. — Робите гледат господарите си, когато им се говори. Не в очите, но ги гледат! — Изплющя още веднъж с бича. — Вие всички сте роби! — повтори той. — По-лошо, вие всички сте избягали роби, два пъти роби. Най-долните от всички роби! — Брутан ги гледаше с отдавнашна и лична ненавист, толкова силна, че очите му щяха да изхвръкнат, а вените по слепоочията му пулсираха. — Вие сте най-долният боклук, защото принудихте Империята да губи от ценното ми време, за да ви заловя и върна! — изкрещя той. — Иска ми се Империята да имаше достатъчно роби, защото тогава щях с радост да ви екзекутирам всичките. Но така или иначе сега трябва да ви се даде урок, за да не губите друг път моето време и ресурсите на Империята.

Закрачи покрай редицата, стигна до единия й край, после продължи обратно, като се взираше поред в лицата на робите.

— Сега ми остава само да избера.

Минаваше покрай тях агонизиращо бавно. Спираше често, а робите гледаха ужасени в краката си. Мнозина трепереха, а надолу по редицата някой плачеше, раздиран от отчаяни хлипове, които никакво усилие не можеше да сдържи.

Брутан спря пред кльощавия мъж с восъчното лице и го измери с поглед. От Салма и Че го деляха само няколко души. Брутан продължи напред, подмина един бръмбаророден, после и мравкородната жена, с която Че беше говорила снощи. И спря отново.

— Федерален — каза той. — Робството е твърде добро за такива като теб, нали?

Салма гледаше в краката си и мълчеше.

— Имам вила в Драс Хеша, момче. Знаеш ли къде е това? — А когато Салма не отговори, Брутан изкрещя: — Робите отговарят, когато господарите ги питат! Знаеш ли къде е това?

— Да, господине — отвърна тихо Салма. — Да, господарю.

— Вилата ми е хубава и си има всичко. Всъщност държа там и едно момиче от вашите. Водно конче. Като нищо може да ти е сестра. — Наблюдаваше зорко Салма, обхождаше с очи сведеното му лице, чакаше първата искра на неподчинение. Но думите му минаваха покрай ушите на водното конче. Салма усещаше как го удрят там, където се беше окопала гордостта му, а после тъпите болки се разливат вляво и вдясно като водите на поток. Чувството за отговорност го предпазваше. Не можеше да угоди на гордостта си сега, когато трябваше да се грижи за Че.

Брутан изкриви с отвращение устни и продължи нататък по редицата.

В самия й край се завъртя на пета и посочи с дръжката на камшика си.

— Ти! — Избрал беше един от мравкородните. Мъжът вдигна глава и се стегна, но двама от пазачите се хвърлиха на гърба му. Единият го фрасна с палката си по главата, после срязаха въжетата му и го отделиха от другите.

— Не гледай — прошепна Салма в ухото на Че и тя го стрелна навъсено с поглед.

— И преди съм виждала хора да умират — отвърна му, като отчаяно се опитваше да скрие ужаса си.

— Не и така. Не гледай. — Салма знаеше какво предстои. Споменаваше се в докладите от фронта — предпочитаният от осоидите метод на екзекуция, особено на собствените им хора.

Двама от пазачите държаха дълги копия с извити като тирбушон накрайници и с напречник на половината дължина по подобие на ловните копия. Въпреки съвета на Салма Че продължи да гледа. Пазачите набиха здраво едното копие под ъгъл в земята и повлякоха жертвата към него. В този момент Че разбра какво се канят да правят, нервите й изневериха, тя стисна очи и извърна глава. Но нямаше как да спре звуците — сърцераздирателните писъци на мъжа, които не спираха и не спираха, все по-слаби и по-слаби.

Когато Че отвори очи, мъжът още беше жив, но нямаше сили да вика. Висеше от кръстосаните копия, които минаваха през тялото му, излизаха под мишниците и се забиваха в разперените ръце; висеше безпомощно като захвърлена марионетка. Не й оставаше друго, освен горещо да се надява, че мъжът ще издъхне бързо. Само това.

Вярвала бе, че е специална, че Салма е специален, иначе защо Талрик ще си прави толкова труд да ги открие и залови. Но ето ги тук, а Салма като по чудо се бе разминал със съдбата на увисналия от копията нещастник.

— Така! — изрева Брутан, когато пролуката в колоната от роби беше обрана и въжетата — вързани наново. — Капитанът иска да тръгнем веднага. Така че мърдайте!

Камшиците заплющяха. На изток пътят им щеше да ги отведе оттатък сенчестата шир на Даракионския лес, през хълмист терен, където картите свършваха, и оттам право в сърцето на Империята.

Напоследък Стенуолд понасяше храбро удари от най-разнообразно естество, но се оказа неподготвен за вълната от болезнени спомени при вида на Тисамон, седнал на обичайната им маса в таверна „Егелитара“. Старото им място за срещи в Хелерон, мястото, където петимата винаги се събираха. Таверната още беше тук въпреки изминалите години, дори собствениците бяха от същото семейство, макар и от друго поколение. И Тисамон беше тук, настанил се спокойно на ъгловата маса отпред, сякаш Мариус или Атриса можеха всеки момент да прекосят площада и да седнат при него.

Но от онзи техен свят беше останал единствено Стенуолд, който да пресече площада с натежало сърце.