Империя в черно и златно

Беше на няколко крачки от масата, когато осъзна, че и молецородният е тук, Ахеос. Дребният мъж седеше до Тисамон като мълчалива сянка, сякаш не се намираше в самата цитадела на своите врагове. Никой не му обръщаше особено внимание, ако не се броят озадачените погледи от време на време. Може да беше заради стройната фигура на Тисамон, която обезкуражаваше излишното любопитство, но по-скоро причината се криеше в различния начин, по който бръмбароидите и молецоидите гледаха едни на други. За молецоидите от Тарн Хелерон беше символ на вездесъщото зло, което озлочестяваше свещената им планина и заразяваше културата им. За едрите хелеронски индустриалци молецородните бяха дребна неприятност в един голям свят. Свят, в който промените в пазарната цена на калая бяха далеч по-сериозен повод за притеснение.

Стенуолд кимна на Тисамон и седна.

— Виждам, че още си тук — каза той, обръщайки се към молецоида.

— Очевидно — отвърна Ахеос. От тона му ставаше ясно, че в неговите очи Стенуолд е най-вече бръмбароид, а всичко останало са подробности от пейзажа. — Имам дълг и смятам да го платя.

— Започваш да звучиш като него — отбеляза Стенуолд и стрелна с поглед Тисамон.

— Господари на Сивото, слуги на Зеленото — произнесе Ахеос, цитирайки ключова фраза, запазила се от времената преди революцията. — Кой казва, че не можем да се учим от братята си?

— Ясно. Нека говорим по същество обаче. Аз отивам да спася племенницата си от осородните. Ти какво искаш?

Директният въпрос наруши за миг самообладанието на молецоида.

— Твоята племенница ми помогна — каза той. — Аз не успях да й върна жеста и бих искал да поправя това сега.

— Ще говоря без заобикалки — продължи Стенуолд. — Ти мистер ли си?

Белите очи на Молецоида се разшириха за миг, явно не бе очаквал Стенуолд да знае това име. Мълчанието се проточи. Тисамон ги наблюдаваше безстрастно.

— Не — отговори накрая Ахеос. — Но… в Хелерон има агенти, разбира се. Говорих с тях. Те са съгласни, че въпросът с Империята на осите може в бъдеще да ги засегне, така че разчитат да им докладвам. — Вътрешно Ахеос потръпна при спомена за истинските събития, за това колко усилия му бе струвало да убеди незаинтересованата си свръзка в редиците на мистерите и да си осигури позволението й. Вариантът, който поднесе на Стенуолд, звучеше значително по-добре. За Челядинка и дълга си към нея беше премълчал, защото подобни неща биха били непонятни за тайното общество, което защитаваше интересите на молецородните в чужбина.

Реакцията на Стенуолд беше донякъде неочаквана.

— Твоите хора могат да бъдат убедени, че осоидите са заплаха, така ли?

Ахеос присви очи. Опитваше се да прецени новата посока, в която беше поел разговорът.

— Възможно е.

— Те наистина са заплаха — кимна Стенуолд. — Повтарям го от години, но никой не чува. Сега обаче ножът е опрял до кокал. След като върнем Челядинка и Салма, с теб трябва да си поговорим сериозно.

Ахеос кимна. Вътрешно обаче знаеше, че изплати ли веднъж дълга си, Стенуолд повече няма да го види.

— Май е по-добре да идем при другите — предложи Стенуолд и усети как тежестта на близкото бъдеще го притиска безмилостно. — Чакат ни извън града. — Изправи се, но погледът му все се връщаше към Тисамон. „Ето че мигът настъпи.“ Отпуснати му бяха толкова години, в които да се подготви за това, а сега се оказваше, че ги е пропилял безвъзвратно.

— Знаеш ли къде я водят? — попита Тисамон.

— На изток. Или в Аста, или по-навътре в Империята.

Стенуолд запристъпя от крак на крак. Колкото по-скоро приключи с всичко това, толкова по-добре. Ахеос също беше станал, но мислите на Тисамон явно бяха другаде.

— През последните години често съм преследвал хора източно, оттук. Знам откъде минават конвоите на осоидите. Те са хора на навика. Искаш ли да тръгна напред и да разузная?

Стенуолд се умълча. Съдбата най-неочаквано му беше дала отсрочка.

— Да разузнаеш? — Не, не би било честно към Тисамон. Неизбежното можеше и да изчака още малко, но нямаше да изчезне. По-добре да се изправи лице в лице с него още сега. Но гласът му го изпревари и го предаде: — Би било добре. В такъв случай ще можеш ли да се върнеш при нас до… — А и колко можеше да го отлага всъщност? — … до падането на нощта, да речем?

— Така да бъде. — Тисамон стана и Стенуолд си помисли колко хубаво би било, ако имаха повече време, което да прекарат заедно, тук и сега, без неотложни задачи, които да вгорчават мига. Защото имаше голяма вероятност следващата среща да сложи край на приятелството им веднъж и завинаги.

Скуто им беше осигурил транспорт, макар Стенуолд да подозираше, че пеша щяха да са по-добре. „Транспортът“ беше във вид на разтракано автовозило, трошка почти — открита кабина върху осем ръждясали крака.

— Бързо ли е? — попита той.