Империя в черно и златно

Минаваше полунощ, когато я събуди приближаването на друга група, но май и тази не се различаваше от тяхната. Погледът й се спря най-напред върху оклюмалите пленници и едва след това върху пазачите им. Шестима осородни мъже, стройни, атлетични и свирепи на вид, чиято униформа бе различна от тази на Талрик и войниците му. Туниките им бяха срязани отстрани, шлемовете скриваха лицата им почти изцяло с изключение на тесен Т-образен процеп в средата, а в коланите им бяха втъкнати палки и камшици. Идеалните оръжия за транспортиране на роби, осъзна Че, достатъчни да вдъхват респект у стоката, но не толкова опасни, че да предизвикат проблем, ако попаднат в чужди ръце.

Сред войниците на Талрик се усети раздвижване и Че разбра, че на новодошлите не се гледа с добро око дори от сънародниците им. Колкото до другарите й по съдба, те също разпознаха новите униформи и по реакцията им личеше, че не очакват нищо добро.

Талрик се приближи с отсечена крачка.

— Някой да запали фенер — нареди той и един от войниците щракна послушно с кремък и запали фитила на маслена лампа. Светлинката, която лампата хвърли върху неравната земя, беше всичко друго, но не и уютна.

— Капитан Талрик. — Водачът на новата робска колона го поздрави небрежно. — Новата реколта.

Талрик плъзна поглед по затворниците, не повече от двайсетина.

— Още бегълци, Брутан?

— Защо не?

Талрик го изгледа с присвити очи.

— Сигурен ли си, че не превишаваш пълномощията си?

— На кого му пука? — отвърна Брутан. — Робът си е роб. Няма никаква разлика в дългосрочен план.

Талрик вдигна рамене.

— Е, ти знаеш най-добре, предполагам. Значи ще пиша още деветнайсет на сметката ти. И ще имам грижата да предам информацията нататък.

— Идваме с вас, капитане. Лично ще си прибера платата.

Сред войниците се надигна недоволно мърморене, но Талрик ги смълча с един поглед.

— Както искаш, Брутан. В такъв случай ще оставя всички на твоите грижи. Както казах, ти знаеш най-добре.

Новите затворници не се различаваха съществено от старите, имаше и няколко полуродни от различен вид, а също и мъж, който приличаше на осоид, реши Че. Колкото до охраната, двама очевидно бяха мравкородни с характерната бледа кожа на мравкоидите от Тарк. Тези роботърговци явно работеха по различни правила или пък не се съобразяваха с никакви.

Редовните войници охотно предадоха своите пленници на новодошлите и насядаха около огъня си. Заграждението беше разширено за нула време и новите затворници бяха набутани вътре — толкова нагъсто, че едва намериха място да седнат. Роботърговците ги наблюдаваха зорко, но изглежда повечето пленници усещаха, че режимът се е сменил. Скоро подхванаха разговори, макар тихо и предпазливо, разменяха си имена на хора и места. „Къде те хванаха? Колко далеч стигна?“

— Салма — прошепна Че. — Страх ме е.

— Нормално е да се страхуваш — успокои я той и й стисна ръката. — Просто запази спокойствие. Запази спокойствие и чакай.

Опита се да запази спокойствие, но стана същото като с медитациите. Не можеше да се концентрира и толкова. Бръмбарородният мъж до нея се обърна и я попита с кух, уморен глас:

— Вие откъде избягахте?

— Да сме избягали? Хванаха ни извън града.

— Не, не, откъде избягахте, преди да стигнете Хелерон? Колко далеч успяхте да стигнете?

И тогава Че разбра.

— За пръв път ни е. Преди никога не съм била… робиня.

Мъжът кимна мълчаливо. На възраст изглеждаше колкото Стенуолд, но за разлика от него беше слаб и изпит като от тежък труд и недохранване.

— Съжалявам — каза той.

— Е, аз пък съжалявам за всички нас — отвърна Че.

Той поклати глава, без да я поглежда. Високият мъж с восъчнобледата кожа до него внесе яснота:

— Иска да каже, че ние сме избягали роби, а Империята никак не обича бегълците. А понеже сте с нас, и вие ще го отнесете. Съжаляваме, защото неволно сме станали причина за вашите бъдещи страдания.

— Но вие сте роби — каза Че. — Не може да се вините, че сте избягали.

— Ще свикнеш. — Восъчнобледият мъж от незнайна раса поклати глава. — Вината е наша. Ние сме нисша раса.

Че го гледаше с вдигнати вежди. В тъмното беше трудно да се каже доколко искрен е фатализмът му, но изглеждаше дълбок и изстрадан, втълпяван в продължение на години.

— Аз не съм роб — заяви упорито тя. — Никога няма да бъда роб. Тук поне. — Тя посочи челото си. — Без значение колко често ми го повтарят.

Изглежда никой не смееше да я погледне в очите. Че спря погледа си върху една мравкородна жена с румено лице.

— Ти си войн, нали? Всички мравкоиди са войни. Кажи ми, че поне ти не мислиш като тях.

Жената я стрелна изплашено с очи, в които се четеше молба да говори по-тихо.