Изгубена завинаги

- И най-после, сблъсъкът ти в Париж и полицейската

моличността му. Може би, ако ми остане някоя свободна

снимка, която изпрати предупредителен сигнал по цялата

минута, ще трябва да опитам и най-прекия път?

йерархия на Интерпол.

Набрах Берлеан по личната му линия.

- Добре ли мина посещението ти в Интерпол?

След две позвънявания дочух мъжки глас да ми казва

- Те ми задаваха техните си въпроси, аз им разказах

нещо на френски.

моята си история.

- Бих желал да разговарям с капитан Берлеан, моля.

- Едно не разбирам - казах. - Защо още не са ме обви­

- Той е в отпуск. Какво обичате?

нили?

В отпуск ли? Помъчих се да си представя как Берлеан

- Знаеш причината - усмихна се Уин.

се кефи на свободното си време по плажовете на Кан, ала

- Защото са ми пуснали опашка.

картинката не бе убедителна.

160

161

- Трябва да говоря с него.

длан върху вратата. Дебела и яка. Допрях ухо в хладна­

- Мога ли да попитам кой се обажда?

та й повърхност, набрах мобилния телефон на Марио и

Нямаше смисъл да премълчавам името си.

се загледах в дисплея на моя апарат. Само след миг-два

- Майрън Болитар.

връзката бе осъществена.

- Съжалявам. В отпуск е.

Когато дочух слабия звън на мобилния му зад вратата -

- Бихте ли се свързали с него? Помолете го да се обади

защото сигналът от стационарния апарат звучеше силно, а

на Майрън Болитар? Спешно е.

този не, - кръвта ми застина в жилите. Можеше и да няма

- Не затваряйте, ако обичате.

нищо обезпокоително, ала в наше време хората не правят

Не затворих.

и крачка, без да закрепят някъде по себе си вездесъщия

След минута прозвуча друг глас - грубоват и, да!, със

мобилен телефон - дори в банята влизат с него. Можете

съвършен американски акцент.

и да пренебрегнете този факт, но шансът човек, който

- Мога ли да ви помогна?

работи в телевизионни новини, да забрави мобилния си

- Не, не мисля. Исках да говоря с капитан Берлеан.

телефон, когато тръгне за офиса си, е нищожен.

- Можете да разговаряте и с мен, господин Болитар.

- Марио? - повиках го аз.

- Но по гласа ми се струва, че не сте много порядъчен

Задумках по вратата.

човек - отвърнах.

- Марио?

- Не, не съм. Доста хитро се измъкна от опашката ни,

Не очаквах отговор, разбира се. Отново опрях ухо във

но трябва да знаеш, че никак не е забавно.

вратата, като се вслушвах - и аз не знам в какво - в стена-

- Кой си ти?

ние, може би. Пъшкане. Вик. Нещо такова.

- Можеш да ме наричаш специален агент Джоунс.

Никакъв звук.

- А мога ли да ти казвам супер специален агент Джо­

Ами сега, питах се аз. Нямах голям избор, Отстъпих

унс? Къде е капитан Берлеан?

назад, вдигнах крак и ритнах вратата. Тя не помръдна.

- Капитан Берлеан е на почивка.

- Подсилена стомана, приятел. Няма да успееш да я

- От кога?

пробиеш.

- Откакто изпрати онази полицейска снимка, а това

Обърнах глава към гласа. Мъжът носеше черно коже­

противоречи на протокола. Нали той ти изпрати сним­

но яке без никаква следа от риза под него, но за жалост

ката?

нямаше и кой знае какво за показване. Отблизо той бе и

Поколебах се, после отвърнах:

слаб, и женствен. На носа си имаше пиърсинг - халка.

-Не.

Оплешивяваше, ала малкото коса, която му бе останала,

- Разбира се, че беше той. Къде си, Болитар?

бе сресана по последния писък на модата. Според мен

До ушите ми долетя телефонен звън. Звънеше теле­

беше прехвърлил петдесетте. Имаше вид на човек, изля­

фонът от вътрешността на апартамента на Контуци, пред

зъл от гей бар през 1979 година и прибрал се току-що у

чиято врата чаках. Веднъж, два пъти, три пъти.

дома.

- Болитар?

- Познавате ли семейство Контуци? - попитах.

След шестото позвъняване телефонът замлъкна.

Мъжът се усмихна. Очаквах усмивка в стил „кошма­

- Знаем, че още си в Лондон. Къде се намираш?

рът на зъболекаря", ала за разлика от останалите неща по

Прекъснах разговора и се втренчих във вратата на

него, които се намираха в различна степен на разложение,

апартамента. Звънът идваше от стационарен апарат, не

зъбите му блестяха като бисери.

приличаше на звуците на мобилен телефон. Хм. Поставих

- А! - възкликна той. - Американец, нали?

162

163

-Да.

точно зад гърба ми. Направихме две крачки навътре и

- Приятел на Марио?

замръзнахме на място.

Нямаше причина да давам пространен отговор:

- О, божичко!

-Да.

Аз мълчах. Стоях неподвижно и се взирах в пода. Пър­

- Е, какво да ти кажа, приятел? Тихо семейство са, но

во зърнах стъпалата на Марио. Бяха завързани за масич­

нали знаеш поговорката - когато жената я няма, мишките

ката с изолирбанд. Бебешкото кенгуру и играчките, които

танцуват.

бях видял предишния ден, бяха запокитени на една стра­

- Какво искате да кажете?

на. Попитах се дали това е било последното, което Марио

- Тук имаше едно момиче. Може да я е наел отвън,

е видял, преди да умре.

разбираш ме, нали? Музиката беше увеличена до дупка.

Беше бос. До него се въргаляше електрическа борма­

Ужасно. Игълс

шина. На пръстите му се виждаха малки, добре оформени,

1. Господи! Не ви ли е срам, американци?

- Кажи ми за момичето.

дупки, съвършени малки кръгчета кафеникаво-червени на

- Защо?

цвят, които отиваха дълбоко в петите. Разбрах, че дупките

Нямах време за подобен разговор. Извадих пистолета

са били направени с бормашината. Направих усилие и се