Изгубена завинаги

Нямаше никакво съмнение. Лампите може и да са зага­

да не пускам никого нито да влезе, нито да излезе. Мъдро

сени, но там в тъмното имаше някой. Дори няколко души.

решение. Трябваше търпеливо да изчакам.

Отново се замислих дали да не постъпя мъдро и да спра,

Можеше и да стане. Можех да остана на мястото си, а не

да остана неподвижен, да се върна заднешком по стълбите

да влизам в мазето. Само ако онова русокосо момче не бе

нагоре и да изчакам подкреплението. Стрелбата навън бе

изтрополило надолу по стълбите като лудо.

спряла. Джоунс и хората му - бях сигурен, че са те - бяха

Нарекох го момче. Но не бях прав. Изглеждаше седем­

осигурили безопасността на къщата.

найсет, може би осемнайсетгодишен, почти на възрастта

Но не го направих.

на тъмнокосите мъже, които току-що бях застрелял без

С левия си крак опипах най-долното стъпало. Чух шум

всякакво колебание. Ала когато русокосото момче, обле­

от боричкане, който ме накара целия да настръхна. Със

чено в панталони с цвят каки и риза, се втурна, обляно в

свободната си ръка опипвах стената и най-после намерих

сълзи, надолу по стъпалата с пистолет в ръка, не стрелях

ключа за осветлението. Или, погточно казано, ключовете.

на мига.

Бяха цяла редица. Подпрях се с ръка на стената под тях,

- Стой! - викнах му аз. - Хвърли оръжието!

стиснах здраво револвера, поех си дълбоко въздух и натис­

нах и трите ключа едновременно.

292

293

По-късно щях да си спомня и останалите подробности:

- Болитар? Болитар?

графитите на арабски език, изписани със спрей по стените,

Обърнах гръб на синеоките изчадия в мазето, изкатерих

зелените знамена с кървавочервения полумесец, афишите

и най-горните стъпала, мушнах се в отвора на вратата и я

на изтощени от битката мъченици с оръжие в ръка. По-къс­

затръшнах след себе си. Сякаш това щеше да ми помогне.

но щях да си спомня и портретите на Мохамед Матар през

Сякаш така щях да изтрия образа им от съзнанието си.

различните етапи от живота му; тук се виждаше и портре­

Горе стоеше Джоунс. Там бяха и неговите хора, обле­

тът му в ролята на д-р Хименес.

чени в бронежилетки. Джоунс забеляза израза в очите ми.

Ала точно в онзи миг всичко бе само фон на случващото се.

- Какво има? - попита той. - Кой е долу?

Защото в отсрещния ъгъл на мазето зърнах нещо, което

Но не можех да изрека и дума, не ми бе възможно да

накара сърцето ми да спре. Затворих очи, после отново пог­

артикулирам. Втурнах се навън, към Берлеан. Строполих

леднах натам и си казах, че това, което ми се бе сторило

се до бездиханното му тяло. Разчитах на милостта на съд­

невероятно, може би е напълно логично.

бата, надявах се, че в суматохата може и да съм сгрешил.

Група русокоси момичета и момчета се бяха сгушили

Но нямаше грешка. Берлеан, горкото красиво копеле, бе

до бременна жена в черна бурка1. Очите им бяха светло-

мъртво. Подържах тялото му секунда, може би две. Не

сини и всички ме гледаха с омраза. Зашумяха, изръмжаха

повече.

като един, но след малко разбрах, че това не е ръмжене.

Още нищо не бе свършено. Берлеан пръв щеше да ми го

Те произнасяха думи, изричаха ги и ги повтаряха отново и

отново...

каже.

- „Ал-сабр уал-саиф."

Дръпнах се назад и поклатих глава.

- „Ал-сабр уал-саиф."

Трябваше да открия Кари.

Мислите ми отново се развихриха: русата коса; сините

Втурнах се обратно към къщата, като виках името на

очи; института „КриоХоуп"; д-р Хименес, който всъщност

Териса. Не получих отговор.

е Мохамед Матар; търпението; мечът.

Тутакси се включих в претърсването. Джоунс и хората

Търпение.

му вече бяха в мазето. Качиха русокосите момчета и мо­

Малко по-късно, когато истината проблесна в съзнани­

мичета горе. Погледнах ги, видях изпълнените им с омра­

ето ми, нададох вик: „Спасете ангелите" не бяха използва­

за очи. Кари не беше сред тях. Открихме още две жени с

ли ембрионите, за да помагат на бездетни семейства. Бяха

фереджета - традиционните черни бурки. И двете бяха

създали от тях съвършеното оръжие на терора, с което

бременни. Когато хората на Джоунс започнаха да извеждат

можеха да проникват навсякъде и да подготвят глобален

пленниците навън, Джоунс ме погледна с ужас в очите. От­

джихад.

върнах на погледа му и кимнах с глава. Тези жени не бяха

Търпението и мечът ще унищожат грешниците.

майки. Те служеха за инкубатори - в тях зрееха ембрионите.

Русокосите момичета и момчета тръгнаха към мен,

Претърсването не продължи дълго. Отворихме всички

въпреки че оръжието бе в моите ръце. Някои припяваха.

килери, намерихме наръчници и филмови клипове, пре­

Други викаха. Някои бяха ужасени и се скриха зад бремен­

носими компютри, ужас след ужас. Но от Кари нямаше и

ната жена с бурката. Бързо тръгнах към стълбите. Когато се

следа.

изкачих горе, чух познат глас да вика името ми:

Извадих мобилния си телефон и отново се опитах да

се свържа с Териса. Отново не получих отговор. Нито от

1 Наметало, в което се забулват жените мюсюлманки. - Б. пр.

нейния телефон, нито от апартамента в „Дакота Билдинг".

294

295

Заклатушках се навън. Уин бе пристигнал. Стоеше на

се отдалечава от мен и не мога да сдържа усмивката си.

верандата и ме чакаше. Очите ни се срещнаха.

Държи главата си високо вдигната, плещите си изправени,