Изгубената армия на Камбиз

След още един час се опита да се свърже с баща си по телефона, но никой не вдигна нито в къщата на обекта, нито в апартамента му в центъра на Кайро. Зачуди се дали таксито му не е закъсняло в задръстването — беше сигурна, че е взел такси, защото така и не се беше научил да шофира — или не се е разболял, или не е забравил, че трябва да я посрещне, възможност, която никога не биваше да се изключва при баща й.

Но не, едва ли беше забравил. Не и този път. Не и след като толкова се беше зарадвал, че ще я види. Точно така. Просто беше закъснял. Тя си взе още едно кафе, върна се на седалката и отвори книга.

„По дяволите — помисли си. — Не му взех «Таймс»!“

5

Луксор, на другата сутрин

Инспектор Юсуф Ез ел-Дин Халифа стана преди зазоряване, избръсна се, изкъпа се, облече се и влезе в дневната, за да каже сутрешните си молитви. Чувстваше умора и раздразнение, както всяка сутрин. Ритуалът на молитвите, колениченето, поклоните и рецитирането прочистиха съзнанието му. Когато свърши, се почувства освежен, спокоен и силен. Както всяка сутрин.

— Уа лилах ал-шукр — каза на себе си и се премести в кухнята, за да си направи кафе. — Слава на Господ. Силата му е велика.

Сложи водата да заври, запали цигара и погледна през прозореца към жената, която переше на съседния покрив, който се намираше на около три метра разстояние от прозореца на кухнята, малко под неговото ниво. Много пъти се беше чудил дали може да скочи от своята сграда на другата през тясната уличка, която ги делеше. Като млад сигурно би опитал. Брат му Али със сигурност щеше да е с две ръце за начинанието. Али обаче беше мъртъв, а и той вече имаше отговорности. До земята имаше към седем метра и с жена и три деца не можеше да си позволи да поема такива рискове. А може и така да се оправдаваше пред себе си. В крайна сметка винаги беше мразил височините.

Сипа кафе и захар в кипналата вода, изчака я да се надигне до ръба на джезвето, след което наля кафето в чаша и се върна в дневната, просторно помещение, от което се влизаше във всички останали стаи в апартамента. Вече половин година строеше шадраванче в средата и подът беше заринат с торби цимент, плочки и пластмасови водопроводни тръби. Шадраванчето беше малко и направата му не трябваше да отнеме повече от две-три седмици. Но непрекъснато изникваше някаква друга работа и седмиците се бяха проточили в месеци и работата беше едва до половината. Всъщност за шадраван нямаше достатъчно място и жена му непрекъснато се оплакваше от бъркотията и излишните разходи, но той винаги беше искал да има шадраван, а и освен това той щеше да внесе малко цвят в иначе скучния им апартамент. Наведе се, мушна с пръст една торба пясък и си помисли, че има достатъчно време да сложи няколко плочки преди да излезе за работа. Телефонът иззвъня.

— Теб търсят — сънено каза жена му, когато той влезе в спалнята. — Мохамед Сарийя.

Подаде му слушалката, стана от леглото, взе бебето от кошчето и отиде в кухнята. Синът му влезе в спалнята, хвърли се на леглото до него и започна да подскача на пружината.

— Бас, Али! — каза той и отмести момчето. — Престани! Здравей, Мохамед. Доста рано се обаждаш. Какво има?

Гласът на помощника му отекна в другия край на линията. Халифа задържа телефона с дясната си ръка, възпирайки сина си с лявата.

— Къде? — попита.

Помощникът му отговори. Гласът му беше развълнуван.

— Ти там ли си?

Синът на Халифа се смееше и се опитваше да го удари с възглавницата.

— Казах престани, Али. Извинявай, какво каза? Добре. Стой там. И не пускай никого. Пристигам веднага.

Остави слушалката, хвана сина си, обърна го с главата надолу и целуна поред и двата му боси крака. Момчето избухна в смях и извика:

— Залюлей ме, тате! Залюлей ме на въртележка.

— Ще те завъртя и ще те хвърля през прозореца — каза Халифа. — И ти ще отлетиш, а аз ще имам поне минутка спокойствие.

Пусна детето на леглото и отиде в кухнята, където жена му Зейнаб правеше още кафе и кърмеше бебето. От хола долетя гласът на дъщеря му — пееше.

— Как е той тази сутрин? — попита Халифа, целуна жена си и погъделичка петите на бебето.

— Гладен — усмихна се тя. — Като баща си. Да ти направя ли закуска?

— Нямам време — каза Халифа. — Отивам на западния бряг.

— Без да закусиш?

— Намерили са нещо.

— Какво?

Той погледна жената, която продължаваше да пере на отсрещния покрив.

— Труп. Сигурно няма да се прибера за обяд.

Прекоси Нил на една от боядисаните в ярки цветове моторни лодки, които сновяха между двата бряга. При обичайни обстоятелства щеше да вземе ферибота, но сега бързаше и затова плати по-високата такса и се качи на лодка. Тъкмо когато се отделяха от брега, към лодката се приближи запъхтян възрастен мъж с дървено сандъче под мишница, сграбчи рейлинга и се прехвърли на борда.

— Добро утро, инспекторе — изпуфтя и остави сандъчето в краката на Халифа. — Да ви лъсна обувките?

Халифа се усмихна.

— Не ме пропускаш, а, Ибрахим?

Старецът се захили и разкри няколко неравни златни зъба.

— Човек трябва да яде. Човек трябва и да си лъска обувките. Значи си помагаме един на друг.