Изгубената армия на Камбиз

— Я да помисля. Не беше в шкафа, не беше в стаичката, и съм сигурен, че не е била толкова глупава, че да се завре в сандъка с крокодила. Значи остава само едно място. И то е точно тук, зад кошниците. Я старият Икбар да види дали е прав.

Наведе се. В този момент камбанките над вратата звъннаха. Някой беше влязъл в магазина. Той се изправи и се обърна. Момиченцето остана в скривалището си.

— Затваряме — каза Икбар и закуцука към двамата мъже на вратата. — Но ако искате, можете да разгледате.

Мъжете не му обърнаха никакво внимание. Бяха млади, на по двайсет и няколко години, облечени в мърляви черни роби с и черни имма, увити ниско над очите. Набързо огледаха магазина и единият излезе навън и подсвирна на някого. След малко се върна с един бял мъж.

— С какво мога да ви помогна? — попита Икбар. — Търсите ли нещо конкретно?

Новодошлият беше огромен — висок, широкоплещест, прекалено едър за евтиния ленен костюм, изпънат докрай от масивните му рамене и бедра. В едната си ръка държеше полуизпушена пура, а в другата — куфарче с буквите СБ върху протритата кафява кожа. Лявата страна на лицето му, от слепоочието почти до устата, беше белязана от тъмночервен рожден белег. Икбар потръпна от страх.

— С какво мога да ви помогна? — повтори той.

Огромният мъж внимателно затвори вратата на дюкяна, превъртя ключа и кимна на двамата си придружители, които с безизразни лица се приближиха към Икбар. Антикварят заотстъпва, докато не се озова притиснат до щанда.

— Какво искате? — попита и се разкашля. — Моля ви, какво искате?

Мъжът пристъпи към Икбар и застана пред него, почти докосвайки шкембето му със своето. Изгледа го, усмихна се, вдигна пурата си и я заби в превръзката върху окото на стареца. Икбар изкрещя и вдигна ръце, за да се предпази.

— Моля ви, моля ви… — Пак се разкашля. — Нямам пари. Беден съм!

— Взел си нещо, което ни принадлежи — каза гигантът. — Антика. Донесли са ти я вчера. Къде е?

Икбар се сви на две с ръце на главата и изхриптя:

— Не знам за какво говорите. Нямам антики. Незаконно е да се търгува с антики!

Гигантът кимна към двамата си биячи, които сграбчиха стареца за лактите и го изправиха насила. Той притисна бузата си към рамото, сякаш се опитваше да се скрие. Чалмата на единия мъж се беше изплъзнала леко нагоре и беше открила широкия белег в средата на челото му, гладък и бял като впита в кожата пиявица. Гледката изпълни стареца с ужас.

— Моля ви! — изстена той. — Моля ви!

— Къде е? — повтори мъчителят.

— Моля ви, моля ви!

Гигантът измърмори нещо под нос, остави куфарчето на пода и извади нещо прилично на малка мистрия. Металът на извитото острие беше мътен с изключение на ръбовете, където беше наточен до блясък.

— Знаеш ли какво е това? — попита мъжът.

Старецът се взираше в острието, онемял от ужас.

— Археоложка мистрия — ухили се гигантът. — Използваме я, за да разравяме земята, внимателно, ей така… — Той демонстрира движение, размахвайки мистрията пред изкривеното от страх лице на стареца. — Но може да се използва и за друго.

Замахна рязко с учудваща за размерите му бързина и сряза бузата на Икбар. Кожата зина като уста и кръвта бликна по робата на стареца. Икбар изкрещя и направи отчаян опит да се откопчи.

— Сега — каза гигантът — Питам още веднъж. Къде е парчето?

Зад кошниците момиченцето се молеше джинът ал-Гул да излезе от лампата си и да помогне на стареца.

Самолетът кацна малко след полунощ.

— Добре дошли в Кайро — каза стюардесата и Тара излезе на стълбичката. Облъхнаха я жега и петролни изпарения. — Желая ви приятно прекарване.

Полетът беше минал без произшествия. Беше пътувала между пътеката и семейство червендалести англичани, които през първата половина от полета я бяха засипали е предупреждения относно стомашните проблеми, с които била обречена да се сблъска заради египетската храна, а през втората половина бяха дрямали. Тя беше изпила две водки, беше изгледала половината филм, беше купила бутилка уиски от количката с безмитната търговия, след което беше отпуснала седалката си и беше зяпала тавана на самолета. Беше й се допушило, както винаги по време на полет, но вместо това си поръча обичайните кубчета лед.

Баща й работеше в Египет още от времето, когато тя беше дете. Беше, според онези, които разбираха от тези неща, най-известният египтолог на своето време. „Заедно с Питри и Картър — беше й казал веднъж един негов колега. — И да има друг жив по-голям специалист по Старото царство, поне аз не го познавам.“

Тя трябваше да се гордее. Но академичните постижения на баща й не я вълнуваха никак. Знаеше само, и още от най-ранното си детство винаги беше знаела, че баща й се интересува повече от един свят, мъртъв от четири хиляди години, отколкото от собственото си семейство. Дори името й беше избрано, защото включваше името на египетския бог на слънцето Ра.

Всяка година той отиваше в Египет да прави разкопки. Отначало отиваше за по месец, през ноември, и се прибираше за Коледа. Но колкото по-голяма ставаше и колкото повече бракът на родителите й се разпадаше, толкова повече време баща й оставаше в Египет.