Изгубената армия на Камбиз

— Добре тогава. Само че по-бързо. Имам работа на другия бряг и не искам да се бавя, като пристигнем.

— Познавате ме, инспекторе. Най-скоростното лъскане на обувки в Луксор.

Извади парцали, четка и вакса и затвори сандъчето, което беше знак за Халифа да стъпи върху него. Младежът на кърмата управляваше с безизразно лице.

Лодката се плъзна по гладката като огледало вода. Хълмовете на Тива на отсрещната страна се оцветиха в кафяво и жълто под лъчите на изгряващото слънце. Най-различни плавателни съдове кръстосваха реката в двете посоки. Една лодка вляво от тяхната возеше японски туристи. Сигурно отиваха на пътешествие с балон над Долината на царете, за да посрещнат изгрева. Това беше нещо, за което Халифа си мечтаеше отдавна, но не можеше да си позволи цената от триста долара. И едва ли някога щеше да може, с тази полицейска заплата.

Стигнаха до западния бряг, промушиха се между две други лодки и носът заора в крайбрежния чакъл. Старецът тръкна за последно с парцала бомбетата на обувките му и плесна изцапаните си с вакса длани, за да покаже, че е свършил. Детективът му даде две египетски лири, даде още толкова и на лодкарчето и скочи на брега.

— Да ви изчакам? — попита момчето.

— Недей — каза Халифа. — До скоро, Ибрахим.

Детективът се обърна и изкачи стръмния склон, където голяма тълпа чакаше ферибота. Проби си път през навалицата, мушна, се между някаква стена и ръждясала телена ограда и излезе до тясната ивица тиня покрай реката. Фермерите работеха на полето, двама мъже бяха влезли до кръста в каналите и ги чистеха от плевели. Деца в бели ризи бързаха за училище. Жегата се засилваше. Той запали поредната цигара.

След двайсет минути стигна до трупа. Сградите на западен Луксор бяха останали в далечината, а току-що лъснатите му обувки бяха целите в прах. Излезе при едно тръстиково поле и завари сержант Сарийя клекнал до нещо като купчина мокри парцали. Сержантът го видя, изправи се и каза:

— Обадих се в болницата. Казаха, че ще пратят някого.

Халифа кимна и слезе до водата. Трупът лежеше по корем, с разперени ръце и заровено в калта лице. Ризата му беше разкъсана и окървавена. От кръста надолу беше все още във водата и вълните го люшкаха. Във въздуха се разнасяше слаба миризма на разложение.

— Кога са го намерили?

— Точно преди съмване — отвърна помощникът му. — Сигурно е дошъл по течението, попаднал е под винта на някоя лодка и той му е нарязал ръцете.

— Така ли беше, като дойде? Нали не си пипал нищо?

Сарийя поклати глава.

Халифа обиколи тялото и огледа земята край него. Вдигна безжизнената ръка и забеляза татуировката на бицепса.

— Скарабей — каза и се усмихна. — Колко неподходящо.

— Защо да е неподходящо?

— За древните египтяни скарабеят е бил символ на прераждането и подновяването. Нещо, което, ако се съди по състоянието му, няма да се случи с този приятел тук. — Той пусна китката на трупа. — Имаш ли представа кой е съобщил?

Сарийя поклати глава.

— Не си каза името. Обади се в управлението от обществен телефон и каза, че го открил, като излязъл сутринта на риба.

— Сигурен ли си, че е било от обществен телефон?

— Напълно. Прекъсна насред изречението, като че ли му бяха свършили парите.

Халифа замълча, помисли малко, след това вдигна глава и кимна към няколкото дървета на петдесетина метра от тях, зад които се виждаше покривът на някаква къща. Тънкият черен телефонен кабел под стряхата се виждаше ясно. Сарийя вдигна вежди.

— Е?

— Най-близкият обществен телефон е на два километра оттук, в града. Защо просто не е звъннал от къщата?

Предполагам, че се е паникьосал. Реката не изхвърля всеки ден трупове.

— Точно така. Затова е логично да съобщи възможно най-бързо. Освен това защо не си е казал името? Знаеш какви са местните хора. Умират да се видят по телевизията.

— Мислите, че знае нещо ли?

Халифа сви рамене.

— Просто е странно. Сякаш не е искал никой да разбере, че той е открил тялото. Сякаш се е изплашил.

Една чапла изхвърча шумно от тръстиката, издигна се тромаво във въздуха и полетя надолу по течението. Халифа я проследи с очи, след което тръсна глава и погледна отново трупа. Бръкна в джобовете на панталона му и извади джобно ножче, евтина запалка и сгънато парче подгизнала хартия. Постави го върху гърба на трупа и го разтвори внимателно.

— Билет за влак — каза и се наведе, за да погледне отблизо размазаните букви. — За връщане до Кайро. Отпреди четири дни.

Сарийя му подаде найлоново пликче за веществени доказателства и инспекторът пусна вътре предметите.

— Я ми помогни.

Клекнаха до тялото, подхванаха го отдолу и го обърнаха по гръб. Калта жвакаше под обувките им. В момента, в който видя лицето му, Сарийя се отдръпна и повърна неудържимо.

— Аллах у акбар — задави се сержантът. — Всемогъщи боже!