Изгубената армия на Камбиз

— Баща ти си има любовница — беше й казала веднъж майка й. — Казва се Египет. — Това трябваше да е шега, която обаче не развесели нито нея, нито майка й.

След това беше дошъл ракът и майка й беше започнала бавния си срив към смъртта. Точно през този период Тара наистина намрази баща си. Докато болестта разяждаше черния и белия дроб на майка й и докато баща й се намираше на хиляди километри от тях, неспособен дори да предложи няколко утешителни думи, тя изпита всепоглъщаща ненавист към този човек, който очевидно ценеше гробниците и глинените чирепи повече от собствената си плът и кръв. Няколко дни преди майка й да умре, се беше обадила в Египет и му беше накрещяла куп обиди по телефона, изненадвайки дори себе си със силата на яростта си. На погребението не си проговориха почти нищо и след това той се премести за постоянно в Египет, където осем месеца в годината преподаваше в Американския университет в Кайро, а през останалите четири извършваше разкопки. Не си говориха почти две години.

И въпреки всичко й бяха останали и хубави спомени. Например веднъж като малка се беше разплакала за нещо и той я беше разсеял с един фокус, при който все едно откъсваше палеца си. Тя се беше смяла до забрава и го беше карала да го прави отново и отново — зяпаше изумено как палецът безспир се отделя от дланта и как баща й стене в престорена агония, размахвайки откъснатия пръст във въздуха.

Сутринта на петнайсетия й рожден ден — и това беше най-хубавият й спомен — беше намерила на полицата над камината адресиран до самата нея плик. В него се съдържаше първата подсказка в издирването на скритото съкровище, отвела я през цялата къща и градината, преди най-накрая да открие на тавана едно разкошно златно колие, скрито на дъното на стар куфар. Всяка подсказка беше под формата на стих и беше написана на пергамент с причудлив шрифт, което допълваше атмосферата на загадъчност. Баща й сигурно беше прекарал часове да ги напише. След това ги заведе на ресторант и цяла вечер ги забавлява с чудни разкази за разкопки, открития и ексцентрични академици.

— Много си красива, Тара — каза й и се наведе към нея, за да нагласи новото й златно колие. — Ти си най-красивото момиче на света и аз съм много, много горд с теб.

Точно тези моменти редки и нарядко — по някакъв начин балансираха студенината и самовглъбеността на баща й и я привързваха към него. Точно затова му се беше обадила две години след погребението на майка й и беше поискала да се одобрят след продължителното мълчание. И в някакъв смисъл точно затова в момента пътуваше за Египет. Защото дълбоко в себе си знаеше, че въпреки многобройните си провали той е посвоему добър човек и я обича, и има нужда от нея, точно както тя имаше нужда от него. И, разбира се, винаги съществуваше надеждата — както всеки път, когато се виждаха — че този път нещата може би ще са различни. Може би нямаше да се карат и да си крещят, нямаше да си мълчат обидено и щяха да се радват, че са заедно, като нормални баща и дъщеря. Може би този път нещата щяха да се получат.

Едва ли, мислеше си, докато самолетът се спускаше. Щеше да им е приятно точно пет минути, след което щяха да се скарат.

— Предполагам знаете — обади се общително съседът й — че самолетите най-често катастрофират при кацане.

Тара си поръча още кубчета лед от стюардесата.

Накрая излезе в залата за пристигащи на летището, почти половин час след кацането на самолета. Опашката на гишето за паспортна проверка беше безкрайна, последвана от също толкова безкрайно чакане на лентата, където охраната проверяваше произволно багажа на пътниците.

— Саиф ал-Таар — обади се някакъв пътник до нея и поклати глава. — Този човек ще съсипе страната!

Тара тъкмо се канеше да попита какво има предвид, но той забеляза багажа си, махна на носача да му го вземе и се отдалечи в тълпата. Собственият й сак излезе след още няколко минути и тя забрави фразата, метна го през рамо и мина през митницата, с разтуптяно от очакване сърце.

Баща й беше казал, че ще дойде да я посрещне, и тя си представяше как влиза в залата за пристигащи и той стои там и я чака и двамата се спускат един към друг с радостен възглас и отворени за прегръдка ръце. Единственият човек, който я посрещна обаче, беше някакъв таксиметров шофьор, чакащ клиенти. Тя огледа редицата физиономии зад бариерата, но тази на баща й не беше сред тях.

Но терминалът беше пълен, дори в този час на денонощието. Семейства се посрещаха и разделяха шумно, деца играеха покрай пластмасовите столове. Туристи с раници се трупаха около екскурзоводи с изтормозен вид. Навсякъде се виждаха полицаи в черни униформи и автомати в ръце.

Тя почака малко при бариерата, след което мина през залата. Излезе отвън, където един екскурзовод явно я сбърка с някоя от подопечните си и се опита да я набута в един автобус. Тара се върна в залата, разходи се още малко, смени пари, купи си кафе и се настани на една седалка, която предлагаше добър изглед както към изхода, така и към бариерата.