Изгубеният град

Остин и елегантната му спътничка сложиха черните маски на лицата си и последваха широкоплещестия прислужник по стълбите към първия етаж. Отдалече чуха гласове и смях, идващи от оръжейната зала. Около две дузини мъже и жени, облечени във фантастични костюми, се разхождаха около бара, поставен пред витрината с боздугани. Прислужници, които приличаха на клонинги на Марсел, си проправяха път през тълпата с подноси с хайвер и шампанско. Струнен квартет в костюми на мишки свиреше тиха музика.

Остин взе две чаши от преминаващия сервитьор и подаде едната на Скай. След това двамата си намериха удобно място под пиките на рицарите, където можеха да си пият шампанското и да наблюдават гостите. Разпределението между мъже и жени изглеждаше сравнително равномерно, макар да беше трудно да се определи заради костюмите.

Остин тъкмо се опитваше да отгатне темата на карнавала, когато към тях се приближи голяма черна птица, носеща се като кораб в морето. Поклащайки се на жълтите си крака, птицата се наведе напред, застрашително доближи черния си клюн към окото на Остин, след което пропя с британски акцент и завалени думи:

— „Веднъж, среднощ, във час нещастен“… Как беше нататък?

„Нищо не е по трудно за разбиране от аристократичен британец, фиркан до козирката“, помисли си Остин, а на глас довърши стиха:

— „Аз, уморен, безучастен…“

Птицата плесна с криле и грабна чаша шампанско. Когато понечи да отпие, клюнът му попречи и той го вдигна на челото си. Червендалестото, развеселено лице отдолу напомни на Остин за Джон Бул, смешният англичанин от комиксите.

— Винаги е удоволствие да срещнеш начетен джентълмен — рече птицата.

Остин представи Скай и себе си. Птицата протегна облечената си в крило ръка.

— Тази вечер съм Нивга вече, но когато не се разхождам като мрачната птица на По, се подвизавам под името Кавендиш. Лорд Кавендиш, което иде да покаже колко изпаднала е някога гордата ни нация, щом стар пияница като мен носи рицарско звание. Сега ще прощавате, но чашата ми е празна. Нивга вече! — Той се оригна шумно и се заклатушка в търсене на нова чаша шампанско. — Едгар Алън По, разбира се! Това е темата на карнавала.

Кавендиш беше един добре подпийнал Гарван. Скай беше Черният котарак. Самият Остин — шутът от „Бъчвата с амонтилядо“.

Остин огледа останалите гости. Видя жена, маскирана като труп с мръсни окървавени одежди — „Падението на дома на Ашър“. Друга пък носеше пелерина с миниатюрни звънчета — „Звънчета и камбани“. На бара се беше подпрял орангутан с чаша мартини в ръка — „Убийствата на улица Морг“. Орангутанът разговаряше с огромен бръмбар с череп на черупката — „Златният бръмбар“. Явно мадам Фошар имаше не само чувство за хумор, но и влечение към гротеската.

Музиката спря и залата замлъкна. На вратата се появи фигура. Кавендиш, който тъкмо се връщаше с нова чаша в ръка, измърмори „Мили боже!“ и се мушна сред останалите, сякаш търсеше закрила от тълпата.

Всички очи се впериха във високата жена, която изглеждаше като току-що излязла от гроба. Дългият й плащ и изпитото й мъртвешко лице бяха опръскани с кръв. Устните й бяха съсухрени, а очите — хлътнали в дълбоките си гнезда. Когато тя влезе, в стаята се чу сподавено ахване. Жената се спря и погледна гостите в очите. След това тръгна през залата, сякаш се носеше на въздушна възглавница. Спря пред огромния абаносов часовник и плесна с ръце.

— Добре дошли при Маската на Алената смърт — прозвуча ясният глас на Расин Фошар. — Моля ви, продължете веселбата си, приятели. И помнете: животът е мимолетен, когато по земята броди Алената смърт — добави тя мелодраматично.

Сбръчканите устни се разтегнаха в отвратителна усмивка. През тълпата премина вълна от нервен смях и квартетът отново засвири. Прислужниците, застинали на място, продължиха да обикалят с подносите. Остин очакваше мадам Фошар да поздрави гостите си, но за негова изненада тя се приближи към него и махна противната си маска, за да разкрие изящните си черти.

— Изглеждате много красив в клин и с шапка със звънчета, мосю Остин — каза тя с прелъстителна нотка в гласа.

— Благодаря ви, мадам Фошар. Аз пък никога не съм срещал по-очарователна чума.

Мадам Фошар наклони кокетно глава.

— Умеете да ласкаете — каза тя, после се обърна към Скай. — А вие сте една прекрасна черна котка, мадмоазел Буше.

— Мерси, мадам Фошар — отговори Скай с тънка усмивка. — Ще се опитам да не изям струнния квартет, колкото и да обичам мишките.

Мадам Фошар се взря в нея със завистта на остаряваща красавица към млада жена.

— Всъщност са плъхове. Ще ми се да можех да ви предложа по-богат избор на костюми. Но вие не възразявате да поиграете глупака, нали, мистър Остин?

— Ни най-малко. Някога шутовете са съветвали кралете. По-добре да играеш глупак, отколкото да си такъв.

Мадам Фошар се засмя весело и погледна към вратата.

— Добре, виждам, че и принц Просперо пристигна.

Към тях се приближаваше мъж с клин и туника от лилаво кадифе, поръбено със злато, и маска на лицето. Той свали кадифената си шапка с театрален жест и се поклони на мадам Фошар.