Изгубеният град

— Прекрасна поява, майко. Гостите ни бяха истински ужасени.

— Така и трябва. Ще им обърна внимание след разговора си с мистър Остин.

Емил отново се поклони, този път на Скай, и се отдалечи.

— Имате интересни приятели — отбеляза Остин, обхождайки с очи тълпата. — Ваши съседи ли са?

— Напротив. Това са остатъците от големите оръжейни фамилии по света. В тази зала е представено огромно богатство, изградено върху основите на смъртта и разрушението. Предците им са майсторели върхове на копия и стрели, убили стотици хиляди хора, изработили са оръдията, опустошили Европа през миналия век, произвели са бомбите, сравнили цели градове със земята. Трябва да се чувствате поласкани, че се намирате в такава височайша компания.

— Надявам се, няма да се обидите, ако кажа, че не съм впечатлен.

Мадам Фошар отговори с остър смях.

— Не ви виня. Тези самонадеяни приказливи глупаци са декадентски евробоклуци, живеещи от състоянията, натрупани с потта на дедите им. В момента някога гордите им компании и картели не са нищо повече от безлични корпорации, търгувани на Нюйоркската борса.

— Ами лорд Кавендиш? — попита Остин.

— Той е по-жалък и от другите, защото има име, но не и богатство. Семейството му някога държало тайната на закалената стомана, преди Фошар да я откраднат.

— Ами Фошар? Имунизирани ли сте срещу декадентство?

— Никой не е имунизиран, дори нашето семейство. Затова ще управлявам корпорация „Ланс“, докато съм жива.

— Никой не е вечен — отбеляза Скай.

— Какво казахте? — рязко се обърна мадам Фошар и я стрелна с очи, блестящи като нажежени въглени.

Скай направи нехайна забележка и изобщо не бе готова за острата й реакция.

— Исках да кажа, че всички сме смъртни.

Пламъчето в очите на Расин трепна и угасна.

— Така е, но някои са по-смъртни от други. Семейство Фошар ще просперира през бъдните десетилетия и векове. Помнете думите ми! А сега ме извинете, трябва да се погрижа за гостите си. Вечерята скоро ще бъде сервирана.

Тя сложи отново грозната си маска и се плъзна към сина си.

Скай беше разтърсена.

— За какво беше всичко това?

— Мадам Фошар е докачлива от възрастта. Не я обвинявам. Някога сигурно е била красавица. Щеше да ми хване окото.

— Ако си падаш по трупове — отвърна Скай, като тръсна глава.

Остин се ухили.

— Я, котката имала нокти.

— При това много остри и с радост бих издрала твоята приятелка. Не знам защо беше толкова притеснен. Аз лично съм отегчена до смърт.

Остин забеляза, че са се появили нови прислужници. В залата безшумно се бяха вмъкнали дузина сурови на вид мъже и заемаха позиции до всички врати, през които можеше да се влезе или излезе.

— Само почакай — рече той, — имам чувството, че партито още не е започнало.

Кавендиш беше много пиян. Премести клюна на главата си, за да осигури безпрепятствен достъп на чашата до устата си. Наливаше се с вино по време на цялата вечеря в средновековен стил, изобилстваща от екзотични дивечови ястия — от чучулига до глиган. Остин хапваше по малко и от време на време отпиваше по глътка от любезност. Посъветва и Скай да прави същото. Ако инстинктите не го лъжеха, щяха да имат нужда от бистри глави.

Щом отнесоха празните чинии от десерта, Кавендиш се изправи, олюлявайки се, и почука с лъжичка по чашата си. Всички погледи се обърнаха към него. Той вдигна чашата си.

— Бих искал да вдигна тост за домакина и домакинята!

Гостите с готовност вдигнаха чаши.

Насърчен от отклика, Кавендиш се усмихна.

— Както много от вас знаят, семействата Фошар и Кавендиш са свързани от векове. Всички сме наясно как Фошар… хм, заеха технологията на Кавендиш за каляване на стоманата, осигурявайки собствения си възход, докато моят род залязва.

— На война като на война — обади се орангутанът от „Убийствата на улица Морг“.

— Ще пия за това — отвърна Кавендиш и отпи от чашата си. — За съжаление или за щастие, предвид традицията Фошар да умират от нелепи инциденти, никога не сме се женили помежду си.

— На любов като на война — пошегува се жената със звънчетата.

Гостите шумно приветстваха думите й с пиянско одобрение.

Кавендиш изчака смехът да утихне и каза:

— Съмнявам се, че думата „любов“ някога е била изричана в този дом. Всеки може да обича. Но колко семейства могат да се похвалят, че лично са поставили начало на велика война, за да сложат край на всички войни?

Възцари се тягостно мълчание. Гостите поглеждаха крадешком към мадам Фошар, която седеше начело на масата с Емил от дясната си страна. Восъчната усмивка на лицето й, която бе надянала от началото на това слово, не помръдна, но очите й излъчваха същия пламък, както когато Скай й напомни, че никой не живее вечно.

— Мосю Кавендиш е много любезен, но той преувеличава влиянието на семейство Фошар — заяви тя хладно. — За Първата световната война имаше много причини. Включително алчността, глупостта и арогантността. Всички семейства, събрани тук, дадоха своя принос за разпалването на войната, благодарение на която натрупахме състояния.

Кавендиш не се предаваше.