Капан за мишки

— Мисля, че се е чувствала зле — унило се съгласи Андрей, на когото такава постановка на въпроса някак не бе хрумвала. — Но все пак аз не разбирам кое е по-добре: да се чувстваш жертва на измама или предател, изоставил човек в труден момент на произвола на съдбата.

— Ами не е нужно и да го разбираш, защото всеки човек възприема това посвоему. На един е по-леко да се чувства предател, друг би предпочел да бъде измамен. За това няма рецепта.

— Но какво да правя тогава? — нетърпеливо попита Андрей. — Да кажа ли на мама или не?

— Непременно трябва да й кажеш — кимна Константин Викторович. — А нека майка ти сама да реши, сама да избере като каква да се чувства. Не е нужно да мислиш вместо нея, нито пък да правиш избора вместо нея.

— Тогава идва следващият въпрос: а аз какво да правя? Да речем, тя ще каже, че иска да знае истината, и тогава ние всички дружно ще се замислим как да се заемем с това. Ами ако тя не пожелае да се ровим? Ако ми забрани дори да мисля за това?

— Е, говориш глупости! — разсмя се Мусатов-старши. — Как може да ти забрани? Ти не си дете, ти си зрял трийсетгодишен мъж, я каква кариера направи, а и живееш в друг град, а не под маминото крило. Ще постъпиш така, както сам пожелаеш и сметнеш за необходимо. Друг е въпросът дали ще съобщиш на майка си за резултатите от търсенията си, но това вече ще зависи от нейната позиция. Ти самият какво искаш? Искаш ли да се ровиш в тази история, или не ти е интересно?

— Не знам — честно призна Андрей. — Не мога да преценя чувствата си. От една страна, разбира се, добре би било да престана да се смятам за син на маниак убиец, но от друга…

Замълча, търсейки думите, които се бяха дянали кой знае къде.

— От друга страна… — меко му подсказа Константин. — Е? Какви мисли се намират от другата ти страна?

— Не са мисли, а чувства. Не ги разбирам, не мога нито да ги обясня, нито да ги опиша. Някакъв вътрешен протест, знам ли. Когато мисля за това, всичко у мен се надига, бунтува се и крещи: не! не!!!

— Значи прав е бил твоят доктор Юркунс — замислено продума Мусатов-старши. — Боли те раничката. Боли те.

— Хайде, и ти започна. Какво сте ми заповтаряли — раничката, та раничката!

— Ето виждаш ли, повишаваш тон, дразниш се. Значи темата не ти е безразлична. Според мен, Андрюша, отговорът е еднозначен: човек трябва да се занимава с търсене на истината. И то далеч не защото истината е най-важна от всичко, това са глупости. Понякога тя наистина е по-важна, понякога няма никакво значение, а често е и просто вредна. Но в нашия случай все пак трябва да научиш истината за баща си — каквото и да мисли по въпроса твоята майка. Нужно е преди всичко на теб самия.

— Излиза, че всичките тези приказки за подсъзнанието…

— Да, да, сине, точно така. Всичко, което ти е казал твоят доктор, е отдавна известно и в психологията, и в психиатрията. А сега хайде да помислим как довечера да подхванем разговора с майка ти, така че да я разстроим възможно най-малко.

Те отидоха да обядват в скъп ресторант, градиха планове, изработваха стратегията на разговора, за да поднесат информацията на Ксения Георгиевна постепенно, като я подготвят за всеки нов обрат, та да не би — пази боже! — сърцето й да не издържи.

Но Ксения Георгиевна естествено се развълнува до немай-къде, смука валидол, слушайки сина си бледа, с избила на челото пот и синкави сенки около плътно стиснатите устни. Както и мъжът й, тя умееше да слуша, без да прекъсва събеседника, така че Андрей така и не успя да предугади каква ще бъде реакцията й до края. Какво ще каже? Ще поиска ли да научи истината или не?

След като изслуша разказа на сина си, тя стана от дивана, на който бе седяла през цялото време, и спокойно попита:

— Кой ще пие чай и кой — кафе?

— За мен кафе — бързо отговори Андрей.

— А за мен чайче, ако може — помоли Константин Викторович.

Ксения мълчаливо кимна и излезе от стаята.

— Не разбрах… — стъписано прошепна Андрей, загледан въпросително в Костя.

Той бе очаквал бурни емоции, може би вик или пък сълзи, какво ли не, само не и такова ледено спокойствие. Добре, ами валидолът, капчиците пот, пребледняването? Не, разказът на сина й определено не я бе оставил равнодушна. И изведнъж — някакъв си чай… И нито дума за това, което току-що бе чула.

— Трябва й време да помисли — също шепнешком отвърна Костя. — Какво, нима не познаваш майка си? Тя никога в живота си не е отговаряла веднага на сериозни въпроси.

— Но е толкова спокойна — учуди се Андрей.

— Ако не умееше да запазва спокойствие в най-екстремни ситуации, нямаше да остане толкова години на работа в училище.

След няколко минути Ксения Георгиевна внесе в стаята поднос с чашка кафе за сина си и две големи чаши с чай — за себе си и за мъжа си. Минаха още пет-шест минути, но тя така и не отпи от чая, седеше неподвижно, обхванала горещата чаша с длани. Кой знае защо, Андрей не можеше да откъсне очи от ръцете й, за пръв път сега забеляза по тях пигментни петна, неумолимите свидетелства за наближаващата старост. Наистина петната още едва се забелязваха, бяха бледи, та нали майка му далеч не бе стара…