Капан за мишки

— Костя, Андрюша — с глух глас подзе Ксения Георгиевна, — не знам как ще се отнесете към това, което ще кажа сега, но все пак ще го кажа, защото все някой ден това трябва да се направи… Най-сетне трябва да се каже. Аз много обичах Олег, първия си съпруг. Много го обичах. Смятах го за най-блестящия, най-добрия, най-умния човек. Възхищавах му се — на неговото трудолюбие, на ума му, на неговата образованост… Защото той страшно много четеше и страшно много знаеше. Винаги съм се чудила как може едно момче от провинциално градче да знае толкова повече от мен — столичното момиче. Нали разбирате, това е нашето столично високомерие… Аз не просто му се възхищавах, аз го боготворях. Той беше абсолютно необикновена личност, на никого не приличаше, имаше много своеобразно мислене, оригинална логика. Извинявай, Костя, никога преди не съм ти казвала това и предполагам, че ти е неприятно да го чуваш сега.

— Няма нищо — успокои жена си Мусатов-старши, — няма нищо, Ксюша, всичко е наред. Няма проблеми. Разказвай.

— Още от първия ден на познанството ни Олег ме помоли да му помагам по английски, искаше за превод най-трудните текстове. Не му беше нужна разговорна практика, той трупаше лексика и се учеше да чете научна литература. Намираше отнякъде научни книги на английски, предимно по специалността си, но после забелязах, че чете и много други неща. Интересуваше се дори от астрология. Тогава, през седемдесетте, това беше нещо безумно странно, нещо като сатанинските култове, та нали всички ние бяхме фанатизирани материалисти, възпитани в идеологията на научния атеизъм. — Ксения Георгиевна помълча известно време, загледана в чашата си, после отново заговори: — И ето че когато се случи всичко това… Когато арестуваха Олег, изпратиха го на съдебно-психиатрична експертиза, поставиха му диагноза и го признаха за невменяем, аз веднага повярвах. И неговата оригиналност, и своеобразието му, и невероятната му, дори нечовешка памет, и способността му да усвоява нови знания, и неговото увлечение по астрологията и някои други неща, които в онези времена се наричаха „буржоазни забежки“ и „капиталистически отживелици“… Всичко това пасваше на картината на една шизофренична личност. И аз повярвах. Не се оправдавам сега, искам да кажа нещо съвсем друго… — Тя тежко въздъхна и за пръв път, през цялото време на разговора вдигна очи към мъжа си и сина си. — Аз наистина много го обичах. И действително го боготворях. И ето, вече почти трийсет години живея с мисълта, че съм обожавала и боготворяла чудовище, убиец на деца. Срамувам се от своята любов. Отвращавам се от себе си. И днес изведнъж разбрах, че не мога повече. Не искам вече този срам. Уморена съм да се отвращавам от себе си. И ако има макар и най-малката надежда да се сложи край на всичко това, аз ви моля, скъпи мои, любими мои Андрюша и Костенка, нека го направим. Помогнете ми. Моля ви!

И тогава най-сетне се разплака. Много тихо и много горчиво. Сълзите се търкаляха по бузите й, стичаха се по брадичката й и капеха в чашата с чай.

— Мамо, соленият чай не е вкусен — опита да се пошегува Андрей и както се изразяваше Костя, да „понижи нивото на полемиката“.

Константин Викторович го погледна одобрително и едва забележимо му намигна.

И отново Андрей не можеше да заспи, макар че стаята беше неговата, а не чужда, а в съседната спяха майка му и Костя, а не чужд човек, и диванът беше неговият собствен удобен диван. Нима наистина този Личко е бил не чудовищен детеубиец, а талантлив, необикновен човек, когото майка му е обичала и боготворила? Нима той, Андрей Мусатов, може да намери основания да се гордее с баща си? Да не се срамува от него, а да го уважава? Ами ако старият лекар греши? Ако Личко действително е бил луд, ако наистина е убивал и насилвал малки деца? Андрей ще се заеме с изясняването на обстоятелствата, вече има приблизителна представа от къде да започне. А ако се разбере, че всичко е било точно така, както е написано на онези страшни листове цигарена хартия, които Лев Яковлевич Юркунс все пак го накара да вземе? Какво ще прави тогава с всичко това? Дали пък да не прави нищо, а да си каже: „Юркунс е прав, Олег Личко е напълно невинен, станала е чудовищна грешка, прекършила живота на няколко души“ — и по този начин да се успокои и да приключи въпроса. Дали да не постъпи така?

Той чу тихо шумолене, почти безшумни стъпки минаха покрай вратата на стаята му. Беше Костя, отиваше в кухнята. Андрей никога не бъркаше стъпките му с майчините, защото Костя носеше вкъщи чехли, а майка му не признаваше никакви чехли и обуваше само тънки платнени терлици, с които ходеше абсолютно безшумно. Андрей отметна одеялото, стана от дивана и тихо се измъкна от стаята.

— Ти какво така? — полугласно, за да не събуди майка си, попита той, когато видя Константин Викторович да седи неподвижно до масата в просторната кухня.

— Ами така… Нещо не ми се спи. Да пийнем чай, какво ще кажеш — предложи той.

— Да пийнем.

Андрей натисна копчето на електрическия чайник, извади чаши от бюфета.