Капан за мишки

— Твоето подсъзнание иска да каже: „Татко!“, при което да изпитва радост, гордост, щастие, любов. Разбираш ли? Това е нормално желание на нормален човек, заложено у нас от природата. Защото природата е предопределила да обичаме родителите си и ако поради някакви причини не можем да го правим, ние страдаме. Едни повече, други по-малко, едни явно, други скришом, но всички страдаме. Докато смяташ, че Олег Личко е убиец и насилник, ти не ще можеш да изпитваш никакви положителни емоции, наричайки го татко. Съгласен ли си?

— Ами…

— Но без да изясниш нещата, просто вярвайки на думите на доктор Юркунс, ти оставяш място за съмнения и пак няма да можеш да мислиш за Личко като за баща и да изпитваш радост и гордост от това. Нали го знаеш онзи стар виц: той ли е откраднал, от него ли са откраднали, ама имаше нещо такова. Ако се изясни, че докторът греши и Личко е бил престъпник, ти няма да се почувстваш по-зле, защото и бездруго живееш с тази мисъл вече много години. Но има шанс докторът да е прав. И тогава незаетото място ще се окаже запълнено. И всяко нещо ще намери мястото си, и ще стане така, както го иска природата. В душата ти ще се появи образът на баща, когото ти ще обичаш и уважаваш, па макар той да не е между живите. Имай предвид, делението на хората на живи и мъртви е функция на съзнанието. Подсъзнанието не приема това деление, на него му е все едно дали един човек е умрял, или е жив, то вижда образа и или се радва, или негодува. Ти имаш шанс да дадеш на душата си радост, от която си бил лишен трийсет години. Сега разбираш ли за какво говоря?

— Не съвсем. Трябва да помисля.

— Маминият син — ласкаво се позасмя Константин Викторович.

* * *

Андрей се върна в Москва в понеделник сутринта, от гарата отиде направо в службата, до обяд успя да направи в книжата всички възможни грешки, откри това към пет следобед, ядоса се, ритна кошчето за боклук до бюрото, после, мърморейки и пълзейки на колене, оправи всичко и седна да го преработи. Настроението му беше отвратително.

Към осем вечерта в кабинета му надникна ръководителят на службата по безопасност Болотов — възпълен, побелял и румен полковник от запаса на милицията, който имаше репутация на човек, който не се доверява на никого и на нищо не вярва.

— Охраната каза, че още работите — колкото можеше по-безразлично подхвърли той в пространството, като се постара да не срещне погледа на Андрей.

Болотов беше ръководител на службата по безопасност, а не просто началник на всички охранители, и бдително следеше да не изтичат от фирмата производствени тайни. Всеки сътрудник, останал в офиса след края на работния ден, автоматично си навличаше подозренията на Болотов в опит да изтегли и копира информация с користни цели. Андрей знаеше това и се отнасяше към него с разбиране.

— Сам съм си виновен — отвърна ядосано, — направих сума ти грешки, сега преработвам всичко наново. В отвратително настроение съм, главата ми е пълна с глупости, така че това ми се отрази на работата.

Болотов приближи и седна до съседното бюро, като се обърна така, че да вижда екрана на компютъра, на който работеше Андрей.

— Проблеми ли имате, Андрей Константинович?

— Проблеми — въздъхна той. — Между другото, може ли да се посъветвам с вас? Нужен ми е частен детектив, дали бихте ми препоръчали някого?

— Нещо свързано с личния ви живот ли? — хвърли му разбиращ поглед Болотов. — Дамата на сърцето ви причинява тревоги с поведението си? Или може би ви тормози бившата съпруга?

— Не, с бившата съпруга всичко е наред — усмихна се Андрей. — И с дамата на сърцето — също. Нужен ми е човек, който разбира от минали събития, и то доста отдавнашни. Средата на седемдесетте години. Сигурно трябва да се работи с архиви или нещо друго… С една дума, не знам.

— А може ли по-подробно?

— Имам съдебно постановление по едно дело, според което един човек е бил признат за невменяем и е бил изпратен на принудително лечение. Има обаче основания да се предполага, че една от свидетелките не е казала истината. Трябва да издиря тази жена и да науча за нея колкото може повече. Това възможно ли е?

— Защо не? — сви рамене Болотов. — Всичко е възможно, ако се действа правилно. Нужен ви е човек, който има достъп до архивите на съда. В архива се намира наказателното дело, в делото са всички протоколи от разпити, а във всеки протокол фигурират паспортните данни на свидетеля, неговата месторабота, адрес и много друга полезна информация. В кой съд се е гледало делото?

— В кой съд ли? Ха, един господ знае! — Андрей извади от джоба си сгънатите на четири листове, дадени му от Юркунс, разгъна ги и прегледа първата страница. — А, ето, тук е написано. В Московския градски съд.

— Напълно реално. Ако съдът не е бил московски, тогава щеше да е по-сложно, а тук ще ви подбера подходящ човек, ако сте готов да платите.

— Естествено — кимна Андрей. — Непременно трябва да си изясня тези неща, защото… нали виждате, това моето днес не е работа, а пълна излагация. Главата ми е ангажирана с глупости.

— Това толкова силно ли ви безпокои?

— Много силно.

— За някой ваш близък ли става дума?