Книга на душите

-      Брат ми Джон почина миналата година съвсем внезапно, от аневризма - каза тя и в окото ѝ блесна сълза. - Нима някой е знаел или би могъл да знае за това предварително?

-      Точно така го разбирам - отвърна Уил.

-      Това само събужда гнева ми.

-      Напълно ви оправдавам.

-      Мислите ли, че семейството му е трябвало да знае? Мислите ли, че той е трябвало да знае?

-      Не аз съм човекът, който може да каже това. Не съм никакъв авторитет или морален стожер, но ми се струва, че ако някой в правителството разполага с тази информация, тя би трябвало да бъде дадена на човека, ако той я поиска.

-      Ами ако хората не искат да знаят?

-      Не бих принудил никого да научава нещо против волята му.

-      Погледнахте ли за себе си?

-      Погледнах - отвърна той. - Ще живея най-малкото до двайсет и седма.

-      Ами ако бяхте открили, че ще умрете през следващата седмица, месец или година?

-      Уверен съм, че всеки би реагирал различно, но си мисля, че лично аз щях да го приема и да живея всеки оставащ ми ден възможно най-пълноценно. Кой знае, може би това биха били най-добрите дни в живота ми.

Каси се усмихна на отговора и кимна в знак на съгласие.

-      Две хиляди двайсет и седма. Казахте, че книгите спират на тази година.

-      Точно така. На девети февруари.

-      Защо?

-      Не съм сигурен, че някой знае.

-      Споменаваше се нещо за апокалиптично събитие.

-      Не съм сигурен, че трябва да очакваме такова - с равен глас рече Уил. - Данните са твърде откъслечни, затова не мисля, че хората трябва ги изопачават.

-      Дано сте прав. Казвате също, че малко е известно за хората, които са създали тези книги.

Уил поклати глава.

-      Ясно е, че са притежавали невероятна дарба. Но отвъд това всичко са само догадки. Несъмнено ще се намерят мъже и жени, които са много по-квалифицирани от мен, да изкажат тежките си мнения. Аз съм просто един пенсиониран федерален агент.

Невил издаде напред прочутата си брадичка.

-      Религиозен ли сте?

-      По рождение съм баптист, но не съм особено религиозен.

-      Мога ли да ви попитам дали вярвате в Бог?

-      В някои дни повече, отколкото в други, предполагам.

-      Библиотеката не промени ли възгледите ви?

-      Библиотеката ми показа, че има неща, които не разбираме. Предполагам, че това не е чак толкова изненадващо.

-      Каква беше личната ви реакция, когато разбрахте за съществуването на библиотеката?

-      Може би същата като на повечето хора. Бях потресен. И все още съм.

-      Разкажете ми за Марк Шакълтън, служителят, който откраднал базата данни и бил прострелян и сериозно ранен.

-      Познавах го от колежа. Присъствах, когато беше прострелян. Изглеждаше тъжен тип, бих казал жалък.

-      Какво го е накарало да изфабрикува случая „Апокалипсис“?

-      Мисля, че алчността. Сподели, че искал да живее по-добре.

-      Алчността?

-      Да. Той беше много умен човек. И можеше да постигне целта си.

-      Ако не бяхте разрешили случая.

-      Имах помощ - партньорът ми, специален агент Нанси Липински. - Уил я намери с очи зад една от камерите и ѝ се усмихна. - Сега тя е моя съпруга.

-      Щастлива жена - кокетно рече Каси. - Американското правителство не иска да знаем за съществуването на библиотеката.

-      Мисля, че това е очевидно.

-      И от правителството са били готови да убиват, за да запазят тайната.

-      Умряха хора.

-      Вие също сте били мишена.

-      Така е.

-      Затова ли излязохте пред публика и разкрихте историята пред медиите?

Уил се наведе напред, доколкото можеше.

-      Вижте, аз съм патриот. Работех във ФБР. Вярвам в закона, реда и правната ни система. Правителството не може да бъде съдия, жури и изпълнител, дори когато защитава засекретени данни. Имам всички основания да смятам, че ако не действах, щяха да ми затворят устата — моята, на семейството ми и на приятелите ми. Те убиха хора, опитвайки се да се доберат до мен. Ето защо предпочитам да бъда в ръцете на съгражданите си.

-      Съобщиха ми, че няма да отговаряте на въпроси за господин и госпожа Липински, както и за обстоятелствата, при които сте били ранен. Надявам се, че се възстановявате?

-      Да. Предполагам, че всичко това в крайна сметка ще излезе на бял свят. И благодаря, ще се оправя напълно.

-      Когато запознавахте пресата със случая „Апокалипсис“, те ви нарекоха Пайд Пайпър.⁶ Такъв ли сте?

-      Не свиря на флейта и не си падам много по плъхове.

-      Знаете какво имам предвид.

-      Определено не съм човек, който следва други, но и никога не съм мислил за себе си като за лидер.

-      Тази вечер това може да се промени. Кажете, защо предпочетохте да дадете историята на младия репортер от „Вашингтон Пост“, който пусна сензацията вчера със забележителната си статия на първата страница?

-      Той е съпруг на дъщеря ми. Реших, че това може да даде добър тласък на кариерата му.

Тя се разсмя.

-      Каква честност! — И отново стана сериозна. — И тъй, Уил, последни думи - какво трябва да се направи? Библиотеката ще стане ли достъпна за публиката? Трябва ли да се направи достъпна?