Книга на душите

Червената тухлена кула на манастирската църква се издигаше в ясното синьо небе и предлагаше на туристите невероятни възможности за снимки. Макар да бе винаги отворен за посетители, разкритията за старата библиотека бяха превърнали Вектис в истински туристически хит, за ужас на живеещите в манастира монаси. През уикендите местните жени от село Фишбърн поемаха ролята на туристически гидове, най-вече за да събират гостите на групи; така графикът на монашеския живот се нарушаваше по-малко, отколкото ако хората безцелно се мотаеха из църквата и по територията на манастира.

Малкото момченце в количката се разплака. Туристите, предимно възрастни, отдавна забравили родителските радости, изглеждаха раздразнени, но майка му и баща му не им обърнаха внимание.

Майката провери детето.

-      Ще потърся място да му сменя пелените - каза Нанси и подкара количката към кафенето.

Уил кимна и продължи да слуша екскурзоводката, жена на средна възраст с дебели бедра, която сочеше крехките стръкове зад зайчарника и обясняваше надълго и нашироко колко важна е ролята на зеленчуците за монашеския орден.

Беше очаквал с нетърпение ваканцията, за да избяга от трескавия свят, който си бе създал. Имаше да дава още интервюта, да пише книги и да се занимава с всички други тегоби на известните личности. Дори сега на улицата му дебнеха папараци. Освен това имаше нови задължения. Алф Кениън, който до голяма степен се беше възстановил от раната в коляното, след няколко дни щеше да тръгне на турне да представи книгата си за Жан Калвин, Нострадамус и документите на Кантуел. Кениън го беше помолил да направи няколко медийни изяви и Уил не можеше да му откаже. Дейн Бентли пък организираше ергенско парти преди сватбата си, макар че Уил не беше сигурен за коя точно от приятелките си ще се жени.

За момента успяваше да пропъди лудницата от последните месеци и да се съсредоточи върху настоящия момент и място. Беше очарован от всичко при посещението им на острова - студения, носен от вятъра ферибот, с който пристигнаха от Англия, обяда в кръчмата във Фишбърн, където се замота към бара, преди да си поръча кока-кола, първото зърване на манастира от пътеката, облечените в раса монаси, които въпреки одеждите и сандалите си приличаха на обикновени хора, докато не се събраха в църквата точно в 14,20 за обедната служба. Вътре в храма монасите се превърнаха в съвсем други хора. Съсредоточаването им в молитвата и пеенето, всеотдайността, сериозността на духовната им наслада ги откъсваше от посетителите, които седяха на задните пейки на засводената църква като любопитни, неловко чувстващи се воайори.

Сега монасите се занимаваха със следобедните си задължения. Някои работеха в градината, други бяха в кухнята, грънчарницата или книговезницата. Не бяха много, по-малко от дузина, и повечето бяха възрастни. В днешно време младежите рядко търсеха монашески живот. Обиколката приключваше, а Уил все още не беше видял онова, за което беше дошъл. Вдигна ръка заедно с другите. Всички искаха едно и също и екскурзоводката знаеше какво е то.

Обърна се към него, тъй като той стоеше настрана от другите, висок и представителен, с будни интелигентни очи.

-      Бих искал да видя средновековния манастир.

Групата замърмори. Всички искаха точно това.

-      Да, странно, че трябва да питате! - пошегува се тя. - Тъкмо щях да ви упътя. Манастирът се намира на по-малко от четвърт миля нагоре по пътеката. Напоследък всички искат да идат там, но няма много за гледане. Само руини. Но ако трябва да съм сериозна, дами и господа, разбирам интереса ви и ви приканвам да отидете и да посветите няколко минути на съзерцание. Мястото е отбелязано с малка табела.

Докато отговаряше на въпроси, екскурзоводката продължаваше да гледа към Уил и когато приключи, отиде при него и без капка стеснение заразглежда лицето му.

-      Благодаря за обиколката - каза той.

-      Мога ли да ви попитам нещо?

Уил кимна.

-      Случайно да не сте господин Пайпър, американецът, който се появяваше в новините покрай всичко това?

-      Да, госпожо.

Тя грейна.

-      Така си и знаех! Имате ли нещо против да кажа на абата, че сте тук? Мисля, че би искал да се срещне с вас.

Дом Тревър Хъчинс, абатът на Вектис, бе пълен белокос мъж, преливащ от ентусиазъм. Поведе Уил и Нанси нагоре по чакълената пътека към разпадащите се средновековни стени на стария манастир и помоли да бута количката, за да „повози малчугана“.

Настоя да повтори историята, която Уил и Нанси току-що бяха чули за средновековния манастир, затворен и разграбен по времето на Реформацията на крал Хенри през 1536 г. Постройките били разграждани камък по камък и материалите били превозени до Коус и Ярмът за строежа на замък и укрепления. Онова, което беше останало, бе жалък призрак на величествения комплекс, ниски стени и основи.