Книга на душите

На Едгар му оставаха само няколко месеца да завърши обучението си и да се върне в Англия. Беше израснал като уверен млад мъж, около когото имаше спокоен ореол на благородство и превъзходство, компенсиращ мишите черти на лицето му. Беше преживял „Монтежу“ и смяташе, че е способен да се справи с всичко в този живот. Преди три години се бе преместил в Сорбоната и се беше представил добре там. Последните му изпити наближаваха и ако всичко минеше по план, щеше да се завърне в родината си с престижната бакалавърска степен по канонично право. Баща му щеше да се гордее с него и в бъдещето му се разкриваха блестящи перспективи.

А ето че сега бе сам и най-вероятно щеше да умре в една зловонна стая в малък пансион в този окаян, нападнат от чумата град. Беше прекалено слаб, за да стане от изпоцапаното си легло, и едва му стигаха сили да отпие от каната горчив чай, която му бе оставил докторът при последното си посещение. В това трескаво и отчаяно състояние в съзнанието му преминаваха какви ли не образи - озъбен глиган, който се превърна в озъбеното лице на размахващия пръчката Бедие, погребална процесия от мрачни мъже в черни роби, безценната му книга, отворена, с надпис „Едгар Кантуел, Mors“, реещ се над страницата, издълженото, будно лице на млад мъж с червеникава коса, дълга червеникава брада и алени бузи, толкова близко, толкова истинско.

-      Чувате ли ме, мосю Кантуел?

Чу глас, видя как пълните устни се движат.

-      Стиснете ръката ми, ако ме чувате.

Усети силна ръка под дланта си и напрегна цялата си воля да я стисне.

-      Добре.

Едгар примигна объркано към меките, сиво-зелени очи на мъжа.

-      Срещнах доктора ви в дома на друг болен. Той ми каза, че се грижи за студент от Англия. Харесвам англичаните, а също и студентите, тъй като и аз до неотдавна бях такъв. Цялото това учене и тежък труд да отиде на вятъра заради чумата - жалко, не мислите ли? Освен това чух, че баща ви е барон.

Мъжът се отдалечи от леглото и отвори прозореца, като мърмореше нещо за гадни изпарения. Носеше червената роба на доктор по медицина, но на Едгар му приличаше на червен ангел, реещ се из стаята и носещ мъничко надежда.

-      Вашият доктор е стар и суеверен, от такива като него няма полза при чума. Освободих го и лично поемам грижите за вас, мосю. Ако оцелеете, в сърцето ви ще се появи желание да ми платите, сигурен съм. Ако не се справите, ще бъдете добавен в сметката ми на небето. А сега на работа. Тази стая е мизерна и няма да помогне с нищо!

Едгар ту идваше на себе си, ту губеше съзнание. Червеният ангел си падаше по говоренето и всеки път, когато се свестяваше, Едгар чуваше порой думи и разяснения.

Единственият начин да се победи чумата, обясняваше мъжът, бе да се махнат мръсотията и отпадъците и да се дават подходящи медикаменти. Когато чумата завърлува, каза той, улиците трябва да се изчистят от трупове и да се мият с прясна вода, мъртвите да се погребват дълбоко и да се поръсват с вар, боклукът да се изгаря, къщите на жертвите да се мият с оцет и кипнало вино, чаршафите да се държат чисти и изпрани, прислужниците на мъртвите и умиращите да носят кожени ръкавици и маски. За него самия нямало опасност, тъй като прекарал лека форма на чума в Тулуза и така бил защитен от заразяване в бъдеще.

Но той настоя, че нямало нищо по-важно от лекарствата му, и Едгар, изтъркан и чист, усети как пъхат в устата му таблетки с приятен вкус, последвани от малки глътки свежо разредено вино. Чу мъжът да му казва, че ще се върне по-късно със сапун и хляб. Едгар най-сетне успя да оформи няколко думи и да прошепне едва-едва:

-      Как е името ви, сър?

-      Мишел дьо Нотрдам, аптекар и доктор, на вашите услуги, мосю.

25

Верен на думата си, лекарят се върна по-късно и болният Едгар изпита огромна благодарност към него. Бяха му дадени още таблетки и парченца хляб, накиснати в зеленчукова кремсупа. Треската и болките продължаваха да го измъчват, тялото му се разтърсваше от пристъпите кашлица, но гледката на червения му ангел го успокояваше и му даваше отдих от отчаянието. Хлябът се задържа в стомаха му и не след дълго Едгар усети как клепачите му натежават и се предаде на съня.

Когато се събуди, беше нощ и стаята бе тъмна с изключение на една-единствена свещ, която гореше на масата. Червеният ангел седеше на стола и гледаше надолу с изцъклен поглед. На масата имаше медна купа, пълна догоре с вода. Именно купата беше грабнала цялото внимание на мъжа и той често разбъркваше водата с дървена клечка. Пламъкът на свещта играеше по развълнуваната повърхност и хвърляше неравномерни жълти отблясъци по лицето му. От устата му се чуваше тихо тананикане, може би нещо като молитва. Мъжът изглеждаше напълно погълнат от заниманието си и не си даваше сметка, че го наблюдават. Едгар си помисли дали да не го попита какво прави, но преди да успее, изтощението отново взе връх и той се унесе.