Книга на душите

Над главите им имаше цяла колония прилепи с бели коремчета. Няколко полетяха през сводовете и запърхаха лудо около кулата.

-      Не ги харесвам.

-      На мен пък ми харесват - извика тя. - Възхитителни създания!

Уил едва можеше да стои прав, без да си удари главата някъде. През каменните сводове се откриваше изглед към разораните ниви, а в далечината можеше да различи селската църква. Но той почти не обърна внимание на ландшафта. Търсеше нещо, каквото и да било, някакво скривалище. Около него обаче имаше единствено дърво и зидария, нищо друго.

Натисна каменните блокове с длани, но всички наоколо здраво стояха по местата си. Изабел вече беше застанала на четири крака и оглеждаше покритите с гуано дъски. Внезапно се изправи и започна да разчиства един участък с пета, вдигайки малко облаче изсушена тор.

-      Уил, виж! Върху тази дъска май има изображение!

Уил клекна и наистина видя нещо, приличащо на изрязано изображение. Бръкна в портфейла си и извади картата си „Виза“, с която изстърга гуаното от дъската. Вече съвсем ясно се виждаше кръгло цвете с пет венчелистчета, с диаметър два-три сантиметра, изрязано в дървото.

-      Розата на Тюдорите! - възкликна Изабел. - Не мога да повярвам, че не съм я забелязала досега.

Уил посочи нагоре.

-      Заради онези там. - Удари силно дъската с крак, но тя не помръдна. - Какво мислиш?

-      Ще донеса инструментите - предложи тя и се втурна надолу, а Уил остана самичък в компанията на неколкостотин прилепа. Погледна с опасение висящите като коледни гирлянди същества и се замоли някое да не вдигне тревога.

Когато Изабел се върна с инструментите, той заби една дълга тънка отвертка между двете дъски и повтори движението по дължината им, като час по час се озърташе нагоре да види дали не нарушава покоя на заспалите крилати гризачи.

Когато разшири достатъчно отвора, вкара в него цялата отвертка и я използва като лост, за да повдигне дъската на половин сантиметър. После пъхна втора, по-дебела отвертка и натисна върху нея с цялата си тежест. Дъската изскърца, отскочи нагоре и остана свободна в ръката му.

Под нея имаше дълбока трийсетина сантиметра кухина между дъските на пода и на тавана на долния етаж. Никак не му се искаше да бърка в тъмното, особено с толкова много прилепи наоколо, но въпреки това събра кураж, намръщи се и го направи.

Пръстите му моментално напипаха стъкло.

Уил хвана нещо гладко и студено и го извади на светло.

Странна бутилка.

Съдът от дебело тъмнозелено стъкло имаше равно дъно и извито навън устие. Беше изработен ръчно във формата на луковица, а гърлото бе запечатано с восък. Уил вдигна бутилката към слънцето, но не различи нищо. Разтърси я. Чу се слабо дрънкане.

-      Вътре има нещо.

-      Давай - подкани го тя.

Уил седна, закрепи бутилката между стъпалата си и започна внимателно да сваля восъка с една отвертка, докато не видя коркова тапа. Смени отвертката с кръстата и започна леко да почуква по нея с чукчето. Тапата се хлъзна и падна на дъното.

Уил обърна бутилката и я разтърси енергично.

В скута му падна свитък от два листа пергамент. Бяха безупречно чисти и в отлично състояние.

-      Пак се почна - поклати глава той. - Ти си наред.

С треперещи ръце Изабел разви страниците и погледът ѝ пробяга по тях. Едната беше изписана на ръка, другата бе печатна.

-      Още едно писмо до Едгар Кантуел - прошепна тя. — И титулната страница на една много стара и много прочута книга.

-      Коя по-точно?

-      „Пророчествата на Нострадамус“!

24

1532 г.

Париж

На Едгар Кантуел започна да му приз- лява по време на вечерята в пансиона на мадам Пусел. От един-два дни смътно усещаше неразположение в слабините, но не беше обърнал внимание - предположи, че му се е схванал някой мускул. Ядеше агнешки котлет с праз, когато ледените тръпки пробягаха по тялото му като безброй насекоми. Колегата му Ричард Дъдли, също студент от Англия, забеляза физиономията на приятеля си и го попита какво има.

-      Простуда, нищо особено - отвърна Едгар, извини се и стана от масата. Едва успя да стигне дневната, когато получи непреодолим пристъп на гадене и повърна по-голямата част от вечерята си на килима на мадам.

Когато докторът го посети вечерта в стаята му на горния етаж, Едгар се чувстваше съвсем зле. Беше пребледнял и плувнал в пот, сърцето му биеше учестено. Болките в слабините бяха станали нетърпими, подмишниците му също бяха възпалени. Гаденето продължаваше и често имаше пристъпи на суха кашлица. Докторът вдигна завивката и насочи кокалестите си пръсти право към слабините му, където напипа твърди бучки с големината на яйце. Когато ги натисна, Едгар изрева от болка.

На доктора не му трябваше да вижда нищо повече.

В дневната Дъдли хвана ръката му и го спря.

-      Какво му има на приятеля ми? - попита той.

-      Трябва да напуснете тази къща - остро отвърна докторът. Погледът му беше изпълнен с ужас. - Всички трябва да напуснат къщата.

-      Да напускам къщата си? Защо? - възкликна собственичката.

-      Заради чумата.