Книга на душите

Макар да бе хронично недоспал, главата на Уил бе ясна в последно време, благодарение на самоналожената раздяла с приятелчето му Джони Уокър. Държеше церемониалната последна бутилка с черен етикет от половин галон, три четвърти пълна, в шкафчето под телевизора. Нямаше намерение да става от онези бивши пияндета, на които се налага да разкарат всичкия алкохол от домовете си. Понякога се срещаше с бутилката, намигаше й, препираше се с нея, бъбреха. Подиграваше й се повече, отколкото тя на него. Не се обърна към „Анонимни алкохолици“, нито имаше нужда да „говори с някого“. Дори не спря да пие. Доста често обръщаше по две бири или солидна чаша вино и дори се замотаваше на празен стомах. Просто си беше забранил да докосва нектара — страхотния, прекрасен кехлибарен нектар, неговата любов, неговата Немезида. Не му пукаше какво пишеше в дебелите книги за пристрастените и абстиненцията. Беше зрял човек и бе дал дума на себе си и на жена си, че няма отново да тръгва по спиралата на запоите.

Седеше на дивана, положил големите си длани на голите си бедра. Беше готов за тръгване, докаран в шорти, тениска и маратонки. Детегледачката отново закъсняваше. Чувстваше се като в капан, обхванат от клаустрофобия. Твърде много време прекарваше в тази затворническа килия с дъбов паркет. Въпреки най-добрите му намерения, трябваше да направи нещо. Опитваше се да върши правилните неща, да спазва задълженията си и тъй нататък, но с всеки изминал ден все повече не го свърташе на едно място. Ню Йорк винаги го беше дразнил. А сега му прилошаваше от него.

Звънецът го спаси от изпадането в мрачно настроение. Минута по-късно детегледачката пристигна и вместо да се извини, започна да ругае обществения транспорт. Леонора Моника Непомусено, висока метър и четиридесет и пет филипинка, метна чантата си на плота на кухненския бокс и отиде направо при плачещото бебе, за да гушне напрегнатото му малко телце.

— Хайде, хайде — каза тя на детето. — Леля ти Леонора е тук. Вече можеш да спреш да плачеш.

— Отивам да потичам — обяви навъсено Уил.

— Направете един маратон, господин Уил — посъветва го тя.

Всекидневното тичане бе станало част от ежедневието на Уил след пенсионирането, компонент от битието му на нов човек. От години не се бе виждал така стегнат и силен, беше само с четири и половина килограма по-тежък от времето, когато играеше футбол в „Харвард“. Наближаваше петдесетте, но изглеждаше по-млад благодарение на лишената му от уиски диета. Беше едър и атлетичен, с масивна долна челюст, момчешки гъста тъмноруса коса и ненормално сини очи. Когато обуваше найлоновите шорти, жените се обръщаха след него — дори младите. Нанси все още не бе свикнала с това.

На тротоара си даде сметка, че циганското лято е свършило и е станало неприятно хладно. Докато опъваше прасци и ахилесови сухожилия на един уличен знак, Уил се замисли дали да не отскочи обратно до дома за някакъв по-топъл екип.

И тогава видя караваната от другата страна на Източна двадесет и трета. Двигателят се запали и избълва облак изгорели газове.

Уил бе прекарал по-голямата част от последните си двадесет години в проследяване и наблюдение. Знаеше как да се прави на незабележим. Докато онзи в караваната не знаеше, или пък не му пукаше. Уил беше забелязал машината предишната вечер, когато мина покрай блока му — пълзеше бавно, с не повече от десетина километра в час, задръстваше движението и караше изнервените шофьори да надуват клаксоните. Трудно можеше да се пропусне — последен модел „Бийвър“, тъмносин, дванадесетметров, с плъзгащи се врати, покрити със сиви и алени пръски. Беше се запитал що за тип ще замъкне возило за половин милион долара в Долен Манхатън и ще пъпли по улиците, за да търси адрес? И ако го намери, къде ще паркира това чудо? Но онова, което го накара да застане нащрек, беше номерът на караваната.

Невада. Невада!

Онзи с караваната наистина бе намерил подходящ паркинг за през нощта от другата страна на улицата, малко на изток от блока на Уил — определено впечатляващо постижение. Сърцето на Уил заби така, сякаш вече тичаше, макар че все още стоеше на място. Беше престанал да се озърта през рамо преди месеци.

Явно това е било грешка. Я стига бе, помисли си той. Невада.

Все пак това не беше техният почерк. Наблюдателите нямаше да дойдат за него с такова набиващо се на очи чудовище. Ако искаха да му видят сметката, Уил изобщо нямаше да разбере откъде му е дошло. Та те бяха професионалисти, дявол да го вземе.

Улицата беше двупосочна и караваната бе обърната на запад. На Уил му беше достатъчно да тръгне на изток към реката, да направи няколко бързи завоя и бусът никога не би могъл да го настигне. Но тогава нямаше да знае дали той е обектът на нечии машинации, а Уил мразеше да не знае. Затова се затича на запад. Бавно. За да улесни нещата за оня зад волана.