Книга на душите

Следващите няколко тома не го ентусиазираха чак толкова — опърпани късни издания на Ръскин и Фийлдинг, но страшно се развълнува, когато видя „Дневник на пътуване през част от снежния район на Хималаите и до изворите на реките Ямуна и Ганг“ на Фрейзър — непокътнато първо издание от 1820 г.

— От години не съм виждал тази книга в такова чудесно състояние! Великолепно! Три хиляди като нищо. Духът ми се ободри. Кажи ми, няма ли да попаднем и на някой инкунабул в колекцията?

От обърканата физиономия на младока стана ясно, че въпросът му е отишъл на вятъра.

— Инкунабул? Европейски печатни книги? Преди хиляда петстотин и първа? Говори ли ти нещо?

Младежът явно бе засегнат от раздразнителността на Тоби и се изчерви от смущение.

— О, вярно. Съжалявам. Няма никакви инкунабу ли. Имаше нещо по-старо, но е писано на ръка. — Посочи услужливо сандъка. — Ето го там. Внучката му нямаше особено желание да се разделя с него.

— Чия внучка?

— На лорд Кантуел. Имаше невероятно тяло.

— По принцип нямаме навик да обсъждаме телата на клиентите си — сурово рече Тоби и посегна към широкото гръбче на книгата.

Беше изненадващо тежка. Наложи се да я хване с две ръце, за да я измъкне и да я постави на масата.

Още преди да я отвори, усети как пулсът му се ускорява и устата му започва да пресъхва. В тази голяма плътна книга имаше нещо, което направо крещеше на инстинктите му. Подвързията бе от гладка стара телешка кожа, на петна, с цвета на добър млечен шоколад. Издаваше едва доловим аромат на стара плесен и влага. Размерите й бяха огромни — четиридесет и пет на тридесет сантиметра, с дебелина повече от десет сантиметра; между кориците имаше някъде около две хиляди страници. Колкото до тежестта, Тоби си представи, че държи пакет захар от два килограма. Книгата бе много по-тежка. Единственото означение се намираше на гръбчето — голямо, гравирано на ръка дълбоко в кожата, без никакви украшения — 1527.

Някак странно отнесено се изненада, че ръката му трепери, когато посегна да отвори корицата. Гръбчето беше омекнало от дългото използване. Нямаше никакво скърцане. Форзацът представляваше проста кремава хартия без никаква украса. Нямаше фронтиспис, нито титулна страница. Първата страница на книгата, с цвета на масло, леко неравна на допир, започваше без никакво въведение, с тесен нечетлив почерк. Перо и черно мастило. Колони и редове. Най-малко сто имена и дати. Тоби примигна срещу огромното количество информация, преди да обърне на следващата страница. И на по-следващата. И още последващата. Премина на средата. Провери няколко страници в края. После и последната. Опита се да пресметне наум, но тъй като страниците нямаха номера, можеше само да предполага — в книгата имаше записани повече от сто хиляди имена.

— Забележително — прошепна той.

— Мартин не знаеше какво да мисли за нея. Реши, че е нещо като градски регистър. Каза, че може би ще ти хрумнат някои идеи.

— Идеи имам колкото искаш. За съжаление, не вършат работа. Виж страниците. — Тоби повдигна една. — Това не е хартия, нали разбираш. А велен, много качествен материал. Не съм сигурен, но мисля, че е утробен велен, черешката на тортата. Кожа на неродено теле, накисната, избелена, изстъргана и опъната. Обикновено се използва за най-добрите ръкописи, а не за някакъв си проклет градски регистър.

Прелисти страниците, като коментираше и посочваше тук или там с облечения в ръкавицата пръст.

— Това е хроника на раждания и смърт. Виж тук — Никълъс Амкотс тринадесет, едно, хиляда петстотин двадесет и седем Natus. Явно някой си Никълъс Амкотс е бил роден на тринадесети януари хиляда петстотин двадесет и седма година. Съвсем ясно. Виж обаче следващия ред. Същата дата, Mors

, или смърт, но името е изписано с китайски йероглифи. А следващият запис, пак на смърт, е на Кетерлин Банварц, което със сигурност е германско име. И това тук. Ако не се лъжа, написано е на арабски.

За не повече от минута откри гръцки, португалски, италиански, френски, испански и английски имена, както и множество непознати думи, изписани с кирилски, еврейски, суахили, гръцки и китайски букви. Имаше и езици, за които можеше само да предполага. Промърмори нещо за африкански диалекти.

Допря върховете на пръстите си едни в други и се замисли.

— Що за град би могъл да има толкова разнообразно население през хиляда петстотин двадесет и седма година, да не говорим за числеността му? А как да си обясним велена? И това доста примитивно подвързване? Оставам с впечатлението, че това тук е доста по-старо от шестнадесети век. Определено в книгата има нещо средновековно.

— Но тя си е датирана.

— Е, да. Годината си е отбелязана съвсем надлежно. Въпреки това, такова е впечатлението ми, а аз никога не подминавам предчувствието си. Ти също не би трябвало да го правиш. Мисля, че трябва да се консултираме с академичните си колеги.

— Колко ли струва?