Книга на душите

Лобито на склада беше потискащо сиво. Една-единствена отегчена служителка седеше зад дълго гише. На стената имаше няколко табели, възхваляващи постиженията на компанията, но това беше всичко. Уил изчака търпеливо момичето да затвори телефона, след което се впусна в цветисти обяснения защо трябва да му позволят достъп до една от книгите, които са им изпратили за сканиране. Момичето го слушаше с неразбиращ поглед и той се запита дали изобщо говори английски, докато най-накрая тя рече:

— Това е склад и място за сканиране. Не даваме книги на читатели.

Уил опита отново, този път по-бавно, като се мъчеше да я очарова и да я накара да му помогне. Табелката на бюрото посочваше, че се казва Карън. Използва името й непрекъснато, за да я накара да омекне, но каквито и трикове да прилагаше, тя не се връзваше.

В склада влезе куриер на Ю Пи Ес в кафява риза и шорти, които му бяха ужасно тесни. Уил виждаше, че е мускулест тип, прекарал дълго време във фитнес залата с щангите, но след краткото сепване го прогони от ума си. Младият мъж зачака на почтително разстояние. Човекът, на когото униформата му беше по мярка, лежеше в безсъзнание сред пакетите си в каросерията на камиона, повален от спринцовката приспивателно във врата.

Уил вече се молеше.

— Вижте, бих път чак от Ню Йорк заради тази книга. Зная, че не правите такива неща, но ще ви бъда много благодарен, ако помогнете.

Тя го изгледа ледено.

Уил извади портфейла си.

— Вашето не се губи, нали?

— Това е склад. Толкова ли е трудно да го разберете? — Тя погледна покрай Уил към човека от Ю Пи Ес. — Мога ли да ви помогна?

— Да — каза куриерът. — Имам пратка за Ийст Олимпик номер 2555. Това ли е мястото? За първи път пътувам по този маршрут.

— Тук е 2559 — отвърна тя и посочи. — Натам.

Пристигна служител на склада, махна на момичето и доближи закрепена с ластик за колана му магнитна карта към черен панел на стената. Вратата се отвори. Човекът от Ю Пи Ес се мотаеше на излизане, а Уил забеляза подобна карта с надпис „Оторизиран посетител“ на бюрото. Изгубило търпение, момичето погледна към него, сякаш питаше защо е още тук.

— Искам да говоря с управителя на това място — заяви Уил. Любезният подход не вършеше работа, така че бе ред на заплахите. — Няма да мръдна оттук, докато не го видя. Разбираш ли накъде бия, Карън? — Този път произнесе името й като обида.

Тя нервно изпълни искането му, вдигна телефона и помоли някой си Марвин да дойде на рецепцията. Уил стоеше и чакаше, скръстил ръце на гърдите си така, сякаш го бяха сложили в усмирителна риза.

В каросерията на камиона подчиненият на Фрейзър се преоблече, провери все още дишащата жертва и докладва на шефа си по радиостанцията.

Карън изпита облекчение при вида на шефа си, сякаш дребният очилат мъж можеше да я защити от заплашителната грамада при бюрото й. Стана да му прошепне нещо и Уил използва момента да отмъкне незабелязано магнитната карта от бюрото и да я скрие в дланта си.

Марвин го остави да повтори молбите си, но беше непреклонен. Това място не било отворено за посетители. Нямало процедури за изваждане на разрешително. Нямали право да издирват отделни книги. И между другото, саркастично добави той, няма ли да му е по-лесно да намери копие на общинските закони в някоя друга библиотека? Малко вероятно е да са останали само тези томове.

Възможностите на Уил се изчерпваха. Разговорът клонеше към заплаха да извикат полиция, ако не се разкара. Излезе ядосано, като прибра картата в джоба си. Отвън имаше друг вход с черен магнитен панел. Щеше да се върне.

Фрейзър гледаше през бинокъла как Уил върви с празни ръце към колата си. Пайпър потегли и той го последва, като се питаше накъде ли е тръгнал пък сега.

Уил не го беше планирал, но трябваше да убие време и когато му хрумна, идеята му се стори подходяща. Придаваше симетрия и завършеност. На един светофар отново направи справка с картата. Пътят вероятно щеше да му отнеме цял час, но не можеше да се върне при склада преди вечерта, а и трябваше да провери дали не сканират на смени, или имат нощна охрана. Щеше да остави Дейн да спи, но по някое време следобед трябваше да му се обади и да го предупреди, че се налага да се забавят.

Излезе на шосе 710, следван бавно от Фрейзър. Колите едва пъплеха. Уил използва натоварения трафик да се обади на Нанси и да сподели безизходицата си. Тя звучеше по-добре, по-енергично и това го накара и той да се почувства по-добре и зареден с енергия. Нанси имаше достатъчно сила на духа да го нахъса да продължи.

Когато шосе 710 премина в магистрала „Лонг Бийч“ южно от Четиристотин и пета, Фрейзър се сети накъде е тръгнал Пайпър. Обяви го на всички по радиото:

— Не мога да повярвам. Отива към Лонг Бийч. Сещате ли се кой е в Лонг Бийч, момчета и момичета?

35

От болницата за трайни заболявания в Лонг Бийч бяха направили слаб опит да разведрят обстановката с няколко саксии с ярки едногодишни растения при входа. Иначе ниският комплекс от бели тухли приличаше точно на това, което и беше — индустриално хранилище за безнадеждни и безпомощни. Влизаш вътре и никога не те изписват.