Книга на душите

Уил Пайпър беше разказал играта на Декорсо. Бяха четирима срещу един в затворено пространство, но смотаният агент на ФБР беше успял да ги свали всичките. Декорсо се бе върнал на работа само преди няколко месеца с купища метал в бедрената си кост, липсващ далак и доживотни инжекции „Пневмовакс“, за да избегне евентуални инфекции. Останалите трима бяха напълно извън строя. Единият се хранеше през стърчаща от стомаха му тръбичка. Като водач на екипа, Декорсо бе ръководил едно огромно групово преебаване.

Фрейзър нямаше нужда да го връща на работа, но го направи.

Когато Адам Котъл, приличащ на замаян турист, най-сетне влезе в залата с куфарчето си на колела, Фрейзър вдигна брадичка.

— Това е той — каза, преди да се скрие зад туловището на Декорсо. Двамата проследиха как Котъл отива на гишето на „Бритиш Еъруейс“ и получава плик, след което се насочи към изхода.

— Колата ми е отвън, зад стоянката за таксита. Едно ченге следи да не я вземе паяк.

Фрейзър тръгна към изхода.

— Да видим кой минетчия ме надигра.

Поеха след жълтото такси по магистралата „Ван Уик“. Движението не бе натоварено и можеха да следят целта си през цялото време, без напрегнати моменти. Декорсо обяви, че се насочват към тунела „Мидтаун“, което означаваше, че пътуват към Манхатън. Умореният като куче Фрейзър сви рамене.

— Все тая — промърмори той.

Таксито остави Котъл между две пресечки. Младият мъж взе чантата си и каза на шофьора да го изчака. После спря на тротоара и отново направи справка с листа хартия, преди да изчезне във фоайето на жилищния блок.

— Искаш ли да вляза? — попита Декорсо. Бяха спрели недалеч, от другата страна на улицата.

— Не. Таксито чака — изръмжа Фрейзър. — Дай ми списък на всички обитатели на блока.

Декорсо отвори лаптопа и установи криптирана връзка със сървърите им. Докато работеше, Фрейзър затвори очи, унесен от тихото тракане на дебелите пръсти по клавиатурата.

— Господи! — възкликна Декорсо.

— Какво? — сепна се Фрейзър.

Декорсо му подаде лаптопа. Фрейзър го взе и се опита да фокусира уморените си очи върху списъка. Сви рамене.

— Какво има?

— В долната част. Виждаш ли го?

И тогава го видя. Уил Пайпър. Апартамент 6F.

Фрейзър замачка брадичката си, сякаш месеше глина. Последва порой ругатни.

— Не мога да повярвам, мамка му. Уил Пайпър! Не казах ли на онези идиоти от Пентагона, че са луди да го пускат?

В ума му се появи вбесяващият образ на Уил, настанил се удобно в тапицирания салон на частния самолет на секретаря Лестър, отпиващ самодоволно от уискито си на шест и половина километра над земята и на практика диктуващ условията.

— Каза им. Да, каза им.

— А сега отново е тук и ни работи.

— Дай да му видя сметката, Малкълм. — Гласът на Декорсо бе почти умоляващ. Помощникът му потърка дясното си бедро, което още пулсираше там, където куршумът на Уил бе разбил костта.

— Той е ОХ, забрави ли?

— Това не означава, че не мога да го прееба сериозно.

Фрейзър не му обърна внимание. Мислено прехвърляше различни сценарии. Трябваше да се обади тук-там, да си пробие път нагоре по хранителната верига до по-добре платени позиции.

— Пенсиониран агент на ФБР, живеещ в квартал като този, няма триста хиляди кинта, които да хвърли на търг. Той работи за някого. Ще трябва да разберем за кого. Внимателно. — Върна лаптопа на Декорсо. — Шибаният Уил Пайпър!

Младият Котъл седеше вдървено в апартамент в непознат град и разменяше шепнешком любезности с тлъст болнав мъж в скутер, също толкова стария му приятел и един друг мъж, по-млад, който изпълваше помещението с едрата си, застрашителна фигура.

Уил си помисли, че хлапето сигурно се чувства по-скоро като пренасящо наркотици муле, отколкото като търговец на антикварни книги.

Котъл отвори чантата си. Книгата беше увита в найлон на мехури и приличаше на дебел мек куб. Мъжът на скутера протегна ръце като малко дете и Котъл му я подаде. Спенс се опита да я задържи, но веднага трябваше да я пусне в широкия си скут, след което внимателно започна да сваля опаковката и да я хвърля на пода.

Уил наблюдаваше как Спенс сваля найлоните като люспи на лук и се приближава все повече до кожената подвързия. Въпреки тържествеността на момента се притесняваше, че Кениън може да настъпи мехурите и да събуди Филип със залпа.

След като свали и последния пласт, Спенс внимателно разтвори книгата. Задържа се на първата страница. Кениън се бе навел над рамото му.

— Да — едва чуто прошепна той.

За намиращия се в другия край на стаята Уил мастилените драсканици бяха толкова гъсти, че страницата изглеждаше почти черна. Да види имената, изписани с нечий почерк, беше съвсем различно от това да ги чете с модерните стерилни шрифтове от базата данни на Шакълтън. Човешко същество бе топило хиляди пъти перото в черното мастило, за да запълни всички тези страници. Какво ли е ставало в главата на пишещия? Кой е бил той? Как е успял да постигне подобно нещо?

Котъл развали магията. Въпреки безинтересната си физиономия имаше дар слово.