Книга на душите

Накрая тя излезе от банята, розова и разголена в късата си нощница. Скръсти ръце на гърдите си и го загледа кръвнишки. Уил гледаше телевизия. Сгънатите й ръце повдигаха натежалите й гърди. Уил си помисли, че изглежда страхотно, но ледената й физиономия разбиваше на пух и прах всичките му надежди.

— Моля те, не пускай онези хора в апартамента.

— Ще влязат и ще излязат. Дори няма да разбереш, че са идвали — упорито отвърна той. Нямаше намерение да отстъпва. Не беше в стила му.

Тя затвори твърдо вратата на спалнята. Ако бебето не спеше, сигурно щеше да я затръшне. Погледът на Уил се плъзна от телевизора към шкафчето под него, където церемониално се пазеше последната му бутилка уиски. Отвори мислено вратичката и си наля няколко въображаеми пръста.

8

Стюардесите проверяваха дали пътниците от първа класа са закопчали коланите си преди спускането на самолета към летище „Кенеди“. Младият Котъл седеше с обичайната си безчувствена физиономия през целия полет, неподатлив на изтънченото шампанско, кабернето, патицата с череши, шоколадовите трюфели, новите филми и седалката, която се превръщаше в легло, към което вървеше пухена завивка.

Два салона по-назад Малкълм Фрейзър стоеше на дългата опашка за тоалетната. Беше вдървен и крайно раздразнителен от шестте часа в тясната средна седалка. Цялата операция се превърна в катастрофа и господарите му ясно бяха дали да се разбере, че той лично ще бъде отговорен за ваденето на кестените от огъня.

И сега мисията му бе станала много по-сложна. Беше се преобразила от съвсем простата задача да осигури книгата в същинско разследване, което трябваше да установи кой и защо е платил такава зашеметяваща сума. Фрейзър бе натоварен да проследи книгата, да намери отговорите и, както обикновено, да потули следите си с всички необходими средства. Естествено, задачата бе от първостепенна важност и настроението на шефа му граничеше с истерия. Секретарят Лестър беше настоял да бъде информиран и за най-малката подробност.

Заради всичко това Фрейзър се бе вкиснал. И бе достатъчно ядосан, за да види сметката на някого.

В залата за заминаващи на терминал 5 на „Хийтроу“ Фрейзър бе отишъл при Котъл, докато младежът чакаше на опашката за регистриране на първа класа. Опасяваше се, че Котъл може да го забележи в самолета, и предпочете да елиминира евентуалните подозрения. Пък и искаше да му зададе няколко „невинни“ въпроса.

— Хей! — с шеговито приповдигнат тон възкликна Фрейзър. — Виж кой бил тук! Присъствах на търга сутринта.

Котъл присви очи към него.

— Разбира се, сър. Спомням си.

— Биваше си го, а?

— Да, сър. Много драматично беше.

— Значи пътуваме с един и същи полет, а? Ами това? — Фрейзър посочи чантата на Котъл. — Обзалагам се, че знам какво има вътре.

Котъл леко се смути.

— Да, сър.

— Има ли шанс да науча кой ще я получи? Още съм готов да я купя, може би ще успея да се споразумея с човека, който ме би.

— Боя се, че не ми е позволено, сър. Фирмена политика и тъй нататък.

Пътниците от първа класа бяха повикани да се качат в самолета. Котъл махна с билета си на Фрейзър.

— Е, приятен полет, сър — каза той, преди да се отдалечи.

Уил скочи от дивана, преди домофонът да звънне за втори път. Беше почти единадесет и момчетата от караваната идваха точно навреме. Изчака ги в коридора пред апартамента, за да им напомни да пазят тишина. Когато вратата на асансьора се отвори, Уил се стъписа от гледката. Спенс бе яхнал червен като пожарна скутер на три колела, а бутилката кислород бе завързана за багажника. Кениън се извисяваше над него.

— Това не вдига шум, нали? — нервно попита Уил.

— Не е „Харли“ — нехайно отвърна Спенс и забръмча напред.

Тримата представляваха неловка компания в малката дневна на Уил. Разговаряха рядко, шепнешком, телевизорът предаваше късните новини с намален звук. Кениън бе направил справка и бе потвърдил, че полет 179 е пристигнал навреме. Като се вземат предвид митническите проверки и обработката на документите, куриерът трябваше да пристигне всеки момент.

Фрейзър използва картата си на федерален агент, за да мине през митницата и да се смеси с шумната група посрещачи, очакващи пристигащите пътници. Един от хората му вече бе сред тях. Декорсо, облечен с подплатено кожено яке, бе агресивен на вид тип с груба четина и видимо куцаше. Без да каже нито дума, той му подаде тежък кожен пакет. Фрейзър моментално изпита облекчение, че отново разполага с инструментите на занаята си. Пъхна оръжието в празната чанта, преметната през рамото му, в която трябваше да се намира книгата.

Декорсо застана до него като безмълвна статуя. Фрейзър бе наясно, че подчиненият му не се нуждае от празни разговори. Беше работил с него достатъчно дълго, за да знае, че не е от приказливите. Но беше сигурен, че когато издаде заповед, Декорсо ще я изпълни буква по буква. Беше му задължен. Единствената причина да му позволят да се върне в Зона 51 след изписването от болницата бе застъпничеството на Фрейзър. В края на краищата, не можеше да се каже, че се беше увенчал със слава.