Книга на душите

— Икономката е на църква, дядо е глух като пън, аз бях под душа, а вие, страхувам се, бяхте изоставен навън в това противно време.

Антрето беше наистина тъмно, високо два етажа и облицовано с ламперия куполно помещение със стълбище, водещо към вътрешен балкон. Уил се почувства едва ли не като в музей и започна да се тревожи, че с цялата си непохватност ще събори някой порцеланов поднос, часовник или ваза. Жената щракна ключ и над главите им, подобно на избухнала ракета, заблестя гигантски кристален полилей.

Тя окачи палтото му на закачалката и остави сака, макар че той настоя да задържи куфарчето.

— Да идем при огъня, какво ще кажете?

Централното място в полутъмната голяма зала се заемаше от масивна камина, достатъчно голяма, за да побере цяло прасе. Рамката й бе древна, тъмна като абанос, богато украсена и блестяща. Имаше дебела облицовка и средновековен вид с правите си линии, но в някакъв момент някой бе покрил твърдото дърво с двоен ред сини и бели кахлени плочки. Горящият вътре огън изглеждаше малък и неподходящ за размерите на камината. Коминът не теглеше добре, струйки дим се връщаха в помещението и се издигаха нагоре към високия таван с орехови греди. От учтивост Уил се опита да сподави кашлицата си, но не успя да се сдържи.

— Съжалявам за дима. Трябва да направя нещо по въпроса. — Посочи му мекия масивен фотьойл най-близко до огъня. Когато седна, Уил усети стипчивата, кисела миризма на урина. Домакинята се наведе, постави още две цепеници в огъня и го разбута с машата. — Ще сложа кафе и ще се приведа в по-представителен вид. Обещавам, че няма да се бавя.

— Не се безпокойте, госпожо, добре съм.

— Наричайте ме Изабел.

Той й се усмихна.

— Уил.

Огледа помещението с раздразнените от дима очи. Беше без прозорци, натъпкано с мебели и събирани с векове вехтории. Зоната около камината изглеждаше най-функционалната и обитаема. Диваните и столовете бяха от миналия век, меки и удобни, имаше няколко лампи за четене, маси с купчини вестници и списания, пръснати чаши за чай и кафе, бели следи от мокри чаши върху дървото. В средата и покрай стените голямата зала приличаше по-скоро на музей и ако Хенри VIII можеше да се озове тук след лов, сигурно би се чувствал като у дома си с тази Тюдорова атмосфера и великолепие. Облицованите с орех стени бяха покрити до гредите с гоблени, ловни трофеи и картини; десетки брадати представители на рода Кантуел се взираха кисело от потъмнелите платна с набраните си яки, роби и двойни жакети, представяйки смяната на модата през вековете. Окачените еленови глави с изписана замръзнала предсмъртна изненада в очите показваха как тези хора са прекарвали свободното си време.

Повечето мебели се намираха върху или около огромен персийски килим, проскубан по краищата, но недокоснат в центъра, където бе защитен от дъбова банкетна маса с червена покривка, около която бяха наредени високи столове. Всяка тапицирана облегалка беше украсена с бродираната роза на Тюдорите. В двата края на масата имаше сребърни свещници с големината на бейзболни бухалки и високи дебели свещи.

Не след дълго Уил стана и направи обиколка из тъмните кътчета на помещението. Слой прах покриваше всяка повърхност и objet d’art. Щеше да е нужна цяла армия чистачи, за да се справят с нея. Надникна през вратата в съседната тъмна стая — библиотеката. Тъкмо се канеше да влезе, когато Изабел се върна с поднос с кафе и бисквити. Косата й бе вързана отзад на опашка и си беше сложила малко грим и гланц на устните.

— Трябва да сложа повече лампи. Тук е като същински мавзолей. Това помещение е било построено през петнадесети век. Явно не са имали никакво желание да допускат светлина вътре. Сигурно са си мислили, че е по-здравословно да се изолират.

Докато пиеха кафето, тя се поинтересува как е пътувал и сподели колко изненадани и заинтригувани са останали, когато се е обадил купувачът на книгата. Изгаряше от желание да чуе повече, но предпочете да изчака, докато дядо й се събуди от дрямката си. Страдал от безсъние и най-редовно заспивал по зазоряване, за да се събуди по обед. Докато чакаха, разказваха за себе си и всеки остана силно впечатлен от живота на другия.

Изабел беше очарована, че разговаря с бивш агент на ФБР — истински, от плът и кръв, който досега съществуваше за нея единствено във филмите и романите. Взираше се в магнетично сините му очи, докато той я забавляваше с тихия си глас с истории за стари случаи.