Книга на душите

— Какви ги говори? — намръщено попита старецът.

— Луиз каза да си вземеш хапчетата.

Кантуел погледна предшественика си и сви съчувствено рамене.

— После ще продължим, Едгар. Онази жена събужда страх в сърцето ми.

Крилото за гости на горния етаж бе прохладно и тъмно — дълъг, облицован с ламперия коридор с месингови лампиони и мъждукащи крушки на всеки няколко метра, стаи от двете страни като в хотел, и дълги износени пътеки. Стаята на Уил гледаше към задната част на къщата. Той отиде до прозореца да погледа набиращата сила буря и разсеяно махна мъртвите мухи от перваза. Долу имаше застлан с тухли вътрешен двор и градина зад него. Плодните дървета се огъваха под силния вятър и валящия косо дъжд. На преден план, вдясно, различи ъгъла на нещо като конюшня, а зад нея се виждаше покривът на друга сграда с остър връх, но заради пороя не можеше да различи за какво служи.

Плисна малко вода на лицето си, седна на леглото с балдахин и се загледа в телефона си. На индикатора за обхват имаше само една чертичка. Може би беше достатъчно, за да се обади у дома. Представи си тромавия разговор. Какво можеше да каже, което да не го вкара в още по-голяма беля? По-добре да приключи тук колкото се може по-скоро и лично да се погрижи за стопяването на леда в семейството. Затова се задоволи със съобщение. Пристигнах без проблеми. Скоро се връщам. Обичам те.

Спалнята беше като за стара дама, с множество сухи цветя, везани възглавнички и дантелени завеси. Уил свали обувките си, отпусна тежкото си тяло върху бродираната завивка и прилежно дремна около час, докато подобният на звънче глас на Изабел не го повика за обяд.

Апетитът му се справи с всичко, което Луиз можеше да му предложи, че и отгоре. Неделното меню пасваше добре на предпочитанията му към месо и картофи. Уил погълна малки планини печено телешко, печени картофи, грах, моркови и соя, но се въздържа от третата чаша бургундско.

— Има ли някакви сведения, че Шекспир е посещавал Кантуел Хол? — попита Изабел дядо си.

— Никога не съм чувал за подобно нещо, но защо не? — отвърна с пълна уста старецът. — Много е обикалял в този район на младини. Били сме виден род, който до голяма степен е запазил католицизма си през онзи ужасен период, а Шекспирови са били вероятно другите най-близки католици наоколо. Пък и още по онова време сме имали чудесна библиотека, която би трябвало да запали интереса му. Напълно възможно е.

— Някакви теории защо Едгар Кантуел би си направил труда да поръча стихотворението, да остави уликите и после да скрие творбата в книгата? — попита Уил.

Кантуел преглътна граха и допи остатъка от виното си.

— Били са тежки времена и човек лесно е можел да изгуби живота си заради вярата. Вероятно са имали подозрението, че книгата е опасна; нищо чудно сърце да не им е давало да я унищожат. И решили, че е по-добре да скрият значението й по някакъв хитроумен начин. Може би обяснението ми е пълна глупост, но така си мисля.

Изабел цялата сияеше.

— Струва ми се, че дисертацията ми ще се окаже доста интересна.

— Е, какво ще кажете? — попита Уил. — Споразумяхме ли се?

Изабел и лорд Кантуел кимнаха. Бяха обсъдили въпроса, докато Уил си почиваше.

— Да, споразумяхме се — отвърна Изабел. — Можем да започнем малкото си приключение след обяда.

14

Започнаха в библиотеката. Тя се намираше в просторно помещение с излъскан от времето дървен под, няколко запазени килима и една външна стена, която пропускаше сивата светлина на бурния ден през прозорците с малки ромбовидни стъкла. Покрай останалите стени бяха подредени лавици; единственото изключение бе пространството над камината, където висеше потъмняла от саждите маслена картина, представяща традиционен английски лов.

Имаше хиляди книги, повечето от които издадени преди двадесети век, но в една секция в ъгъла можеха да се видят и съвременни издания, дори и такива с меки корици. Уил огледа всичко това с натежал поглед. Лорд Кантуел вече бе обявил, че смята да се оттегли за следобедната си дрямка, и въпреки желанието на Уил да свършва колкото се може по-бързо и да се прибере у дома, мисълта да се пльосне в някое от тапицираните кресла в тъмните ъгли на претъпканата библиотека и да затвори очи беше много примамлива.

— Това беше вълшебното ми място, когато бях малка — каза Изабел, докато обикаляше помещението и леко докосваше книгите с пръсти. — Обичам тази библиотека. — В нея имаше някакво спокойствие и мечтателност, пълен контраст със стереотипа за вятърничавите студенти. — Играех си тук часове наред. И сега прекарвам повечето си време тук. — Тя посочи дългата маса, отрупана с бележници и химикалки, лаптоп и купчини стари книги с отбелязани интересни страници. — Ако стихотворението е автентично, бих могла да започна дисертацията си от нулата!

— Съжалявам. Няма да можете да го използвате. После ще ви обясня.

— Шегувате се! То би могло да даде чудесен старт на кариерата ми.

— С какво искате да се занимавате?