Книга на душите

Момчетата се спогледаха и изтичаха навън. Можеха да стигнат за по-малко от десет минути до мястото, стига да побързат. Мосю Ноден беше портиер на колежа „Марше“, груб мъж с мръсна брада, който мразеше повечето от младите студенти, минаващи през портала му, но с едно важно изключение — Жан Ковен. През годините си в колежа Жан бе единственият, който се отнасяше към Ноден с уважение, използваше думи като „моля“ и „благодаря“, и дори намираше начин да му даде едно-две су по празниците. От разговорите им беше научил, че съпругата на Ноден се занимава с нещо, което до този ден го интересуваше съвсем слабо — беше акушерка.

На улица „Сюжер“ живееха и работеха тъкачи и други, свързани с текстилните занаяти. Номер 8 бе магазин, в който се продаваха топове плат и одеяла. Пред него имаше група жени, които си приказваха оживено и крачеха напред-назад. Жан ги приближи, поклони се леко и попита дали акушерката Ноден е вътре. Казаха им, че се намирала на горния етаж и израждала детето на съпругата на тъкача Дьо Боа. Никой не спря младежите, докато се изкачваха по стълбите и намериха покоите на Лорет дьо Боа, но една жена се изпречи на вратата и извика:

— В тази стая не се пускат мъже! Кои сте вие?

— Искаме да видим акушерката — каза Жан.

— Заета е, синко — разсмя се жената. — Можете да изчакате с останалите мъже в хана.

Тя отвори вратата и влезе вътре, но Жан пъхна крака си навреме, за да попречи на вратата да се затвори. През процепа успяха да надникнат в предната стая, която бе пълна с роднини на родилката. Имаха пряк изглед към спалнята, където едва различиха широкия гръб и дебелия ханш на акушерката. Разиграваше се разгорещен дует, от една страна бяха стоновете на мадам Дьо Боа, а от друга — настоятелните напътствия на акушерката Ноден.

— Хайде, дишайте. Напъвайте. Напъвайте, напъвайте! А сега дишайте, моля ви, мадам. Ако вие не дишате, детето ви също няма да диша!

— Гледал ли си някога как се ражда дете? — шепнешком попита Жан.

— Никога, но изглежда доста шумна работа — отвърна Едгар. — Колко време ще отнеме?

— Нямам представа, но доколкото разбирам, може да минат и часове!

И точно в този момент ги стресна пронизителен бебешки рев. Очевидно доволна, акушерката започна да пее приспивна песен, която на мига бе заглушена от плача на новороденото. Едгар и Жан виждаха само части от онова, което правеше мадам Ноден — как завързва и прерязва пъпната връв, как измива бебето и го натрива със сол, как намазва венците му с мед, за да събуди апетита му, как го повива толкова стегнато в пелени, че бебето заприлича на малък труп в саван, когато вързопът беше подаден на майката. Когато приключи, жената събра купчината монети на масата, избърса окървавените си ръце в престилката и побърза да излезе, като мърмореше, че трябва да приготви вечеря на мъжа си. Едва не се блъсна в двете момчета.

— Какво правите тука, момци? — възкликна тя с дрезгавия си глас.

— Познавам съпруга ви, госпожо. Името ми е Жан Ковен.

— А, студентът. Говорил ми е за теб. Бил си от добрите! Защо си тук, Жан?

— Това бебе вече има ли си име?

Тя спря със зачервено лице и постави ръце на хълбоците си.

— Има си, но какво ти влиза в работата?

— Моля ви, мадам, кажете ни името.

— Ще бъде наречено Фремен дьо Боа. А сега, ако обичате, трябва да оскубя и сготвя пиле за мъжа си.

Двете момчета забързаха обратно към колежа, за да не закъснеят за следващия час. Снегът вече валеше сериозно и обувките им с меки кожени подметки се пързаляха по замръзналата кал и киша.

— Дано да имаме време да проверим в книгата — каза запъхтеният Едгар. — Не мога да издържа до довечера.

Жан се разсмя.

— Ако вярваш, че ще намериш името Фремен дьо Боа в безценната си книга, значи ще повярваш, че този сняг има вкус на яйчен крем с ягоди! Ето ти малко.

И Жан игриво загреба шепа сняг и го запрати в гърдите му. Едгар не му остана длъжен и през следващите няколко минути двамата отново се превърнаха в безгрижни деца.

На улица „Арп“, недалеч от „Монтежу“, настроението им помръкна, когато се натъкнаха на тържествена погребална процесия, призрачна свита в сипещия се сняг. Хората тъкмо се подреждаха пред вратата на къща, украсена с черен шевиот. Ковчегът бе поставен на носилка, държана от облечени в черно опечалени. Начело на кортежа имаше двама свещеници от църквата „Сен Жулиен льо Повр“, най-старата енория в града. Вдовицата, подкрепяна от синовете й, на висок глас оплакваше загубата си и по вида на процесията двете момчета предположиха, че е умрял богат човек. Отзад се беше подредила дълга колона бедняци със свещи в ръце, които се надяваха да получат милостиня на гробището за службата им. Едгар и Жан забавиха уважително крачка, но Едгар внезапно спря и се обърна към един от сиромасите.

— Кой е умрял? — попита той.

Човекът вонеше на гранясало, вероятно по-лошо и от трупа.

— Мосю Жак Визе, господине. Благочестив човек, собственик на кораб.

— Кога е умрял?

— Кога ли? През нощта. — Мъжът побърза да смени темата. — Ще дадете ли милостиня на бедняка?