Книга на душите

Блед младеж стана от мястото си на първия ред. Жан Ковен беше висок и кльощав като скелет, осемнадесетгодишно момче с хлътнали бузи, орлов нос и рехави зачатъци на брада. Той бе най-добрият студент в „Монтежу“, отличник по всички предмети без изключение, а интелектът му често караше учителите да изглеждат нищожества. Когато навършил четиринадесет, баща му го изпратил от Ноайон в Париж, за да учи в колежа „Марше“ и да се подготви за университета и за кариерата на богослов. След като се отличил в граматиката, логиката, риториката, астрономията и математиката, той бил прехвърлен в „Монтежу“ за религиозно обучение. Едгар рядко бе имал вземане-даване с него. Момчето изглеждаше студено и надменно като учителите.

Бедие го забеляза.

— Да, Ковен.

— Ако учителят няма нищо против — надуто рече младежът, — предпочетох да приема латинската форма на името си, Калвин.

Бедие завъртя очи към тавана.

— Добре тогава, Калвин.

— Това е акт на застъпничество, учителю. Тъй като Църквата няма юрисдикция над мъртвите в чистилището, съществува мнение, че те могат да получат опрощение единствено чрез застъпничество.

Бедие се зачуди за начина, по който се изразява младежът — „съществува мнение“ е различно от „смятам“, — но го подмина, тъй като вниманието му бе насочено предимно към английското момче. Каза на Жан да си седне на мястото.

— Кажете ми, Кантуел, какво казва папа Лъв Десети в „Exurge Domine“ относно душите в чистилището?

Едгар не можеше да се сети. Непрекъснато задрямваше, докато четеше трактата, и сега не му оставаше друго, освен отчаяно да се приготви за нов побой.

— Не зная, учителю.

Този път Бедие го заудря на голо, по врата и бузата, докато не му потече кръв.

— Какво са те учили в Оксфорд, момче? Или англичаните нямате страх от Бога? Днес оставаш без вечеря, а вместо нея ще препрочетеш и научиш наизуст „Exurge Domine“. Кой ще ми отговори?

Жан отново стана и започна да отговаря, докато Едгар трепереше и усещаше вкуса на кръвта, стичаща се от бузата върху устните му.

— Папа Лъв пише, че спасението на душите в чистилището е несигурно, и освен това твърди, че нищо в Писанието не доказва, че не могат да се възползват от индулгенциите.

В тона на Жан имаше нещо — нотка на скептицизъм, която обезпокои клирика.

— Нима вие самият не вярвате в това, Ковен… искам да кажа, Калвин?

Жан вирна брадичка и отвърна предизвикателно:

— Смятам, че папата е единственият, който печели, когато дава опрощение на душите в чистилището заради застъпничеството в тяхно име. Защото вярвам, както вярват и други, че не съществува божествен авторитет в твърдението, че душата излиза от чистилището в мига, в който парите за индулгенцията звъннат в ковчежето!

— Ела тук! — извика вбесеният Бедие. — Няма да търпя лутеранска ерес в моята класна стая!

— Смятате да ме биете ли? — предизвикателно попита Жан. Никой от състудентите му не помнеше някога да е опитвал камшика и момчетата се спогледаха развълнувано.

— Смятам, мосю!

— Е, тогава ще ви улесня. — Жан излезе напред, свали наметалото и ризата си и коленичи до Едгар. — Можете да започвате, учителю Бедие.

Докато пръчката се спускаше върху гърба му, Едгар видя Жан да гледа към него и можеше да се закълне, че момчето му намига.

Макар Мартин Лутер никога да не бе стъпвал в Париж, влиянието му определено се чувстваше в града, както и по целия континент. Монахът от Витенберг се появил с гръм и трясък на религиозната сцена през 1517 г., когато заковал своите „Тезиси“ на вратата на Витенбергската катедрала и започнал да ругае покварената папската власт и корумпираната търговия с индулгенции.

В модерната ера на печатната преса удостоверенията за индулгенции бяха станали доходно занимание за Църквата. Продавачите на индулгенции идваха в града, излагаха стоките си в местната църква и внасяха смут в редовните молитви и служби. Удостове-ренията им бяха масова продукция, с празни места за имена, дати и цени; всички добри християни бяха длъжни в името на мъртвите си приятели и роднини, както и за собствените си души, да си купят тази застраховка за отвъдното и да ускорят излизането на грешника от чистилището и влизането му в рая. Лутер намерил тази практика за отвратителна и пълна с богословски грешки, и се страхувал за съдбата на хората, които вярвали, че спасението може да се купи. Свещениците във Витенберг имали поговорка, от която му призлявало — „Щом монетата звънне в ковчежето, една душа се издига от чистилището.“

Та нали, твърдял Лутер, Павел пише на римляните, че не друг, а Бог ще ни спаси: „Защото в благовестието се открива правдата Божия от вяра във вяра, както е писано: «праведният чрез вяра ще бъде жив.»“4 Лутер посочил, че хората не се нуждаят от папата, свещениците и всички украшения и разкош на Църквата, за да се спасят. Било им нужно едно-единствено нещо — лично общуване с Бог.