Книга на душите

Дейн сподели, че напуснал само преди година, малко преди да навърши задължителните за пенсиониране шейсет. Запазил квартирата си във Вегас за зимата и смятал да използва наследеното си бунгало в Масачузетс през лятото, по-близо до водата. Сключил чудесна сделка за самолета. Година по-късно планът му вече действал и се чувствал щастлив. Спенс не чакал дълго и го удостоил с честта да бъде единственият бивш наблюдател, поканен в Клуб 2027, за най-голям ужас на останалите членове, на които не им било лесно да свикнат с тази идея.

В далечината се виждаха светлините на Кливланд, изпълващи половината прозорец. Останалата половина беше заета от чернотата на езерото Ери.

— Познаваш Малкълм Фрейзър, нали? — попита Уил.

— Че как иначе, беше ми шеф! От мига, в който излезе от асансьора през първия му ден, всички разбраха, че ще се превърне в главната хрътка. Безскрупулен кучи син. Би предал и собствената си майка. Всички се страхувахме от него. Ние наблюдавахме другите, а той наблюдаваше нас. Можеше да натопи човек за откраднат кламер. Беше готов на всичко, за да излезе напред. Знаеш ли, издигна се с един удар. Един анализатор, който работеше в американския отдел, измъкна малка бележка с дати, увита в марля. Пъхнал я между бузата и венеца си като тампон. Не знаем какво е смятал да прави с информацията, но в списъка бяха всички жители на Лас Вегас с наближаващи дати. Типът се напил и се раздрънкал пред един друг в лабораторията. Точно така разбрахме! Фрейзър го улучи със снайпер от хиляда метра, докато кучият син си поръчваше сандвич от колата. Може би онзи е бил Марк Шакълтън на своето време.

— Какво знаеш за Марк Шакълтън?

— Горе-долу всичко.

— А за мен?

— Горе-долу всичко. С изключение на последните антики, които си намерил. Искам да чуя за тях след следващото ни кацане.

Уил се обади набързо на Нанси от летището. Била добре, той също. Фили спял. Посъветва я тя също да си почине. Нямаше какво повече да си кажат.

Когато бяха готови да продължат, Дейн прегледа самолета с чаша кафе в едната ръка и фенерче в другата.

— Следваща спирка — Оклахома! — заяви бодро той, когато прибра колесниците.

На Уил му се спеше.

На Дейн му се приказваше.

33

На сто и шейсет километра на юг, два пъти по-високо и почти три пъти по-бързо ги задминаваше реактивният самолет на Малкълм Фрейзър, летящ в същата посока.

Фрейзър се чувстваше като боксова круша. Реакцията на секретаря Лестър на новината за поредната издънка бе като изригване на Везувий. Фрейзър добросъвестно предложи оставката си и в продължение на няколко часа изглеждаше, че Лестър или ще я приеме, или направо ще го уволни.

След дълго взиране в календара секретарят смени курса. До „Събитието Каракас“ оставаха двадесет дни. Ако сменеше Фрейзър само три седмици преди „Помагаща ръка“, щеше да вдигне тревога в разузнавателната общност. Моментално щеше да превърне хипотетичния проблем за потенциалното компрометиране на сигурността на Зона 51 в действителен проблем. И щеше да му се наложи да дава обяснения на секретаря на отбраната, който вероятно щеше да го изпружи пред бюрото на президента в Овалния кабинет.

Все още не знаеха какво е открил Пайпър в Англия, не бяха наясно какво смята да прави Спенс с книгата за 1527 г., нямаха представа дали някой изобщо има намерението да разкрие историята около Грум Лейк. В по-дългосрочен план Фрейзър трябваше да си иде. В краткосрочен той бе за предпочитане от някоя резерва. Лестър стисна зъби и взе решението си.

Фрейзър вече беше приел идеята, че ще бъде изритан, и когато Лестър му се обади, премина през цял калейдоскоп от емоции. От една страна, сигурно щеше да изпита облекчение, че се маха от цялата каша, че оставя смартфона си на бюрото и взема за последен път асансьора нагоре до пустинята. Късмет и прав му път. От друга страна — и много по-дълбоко, — не му понасяше мисълта да си иде като победен. Да бъде изпързалян от Уил Пайпър — това ли е ключовият камък на кариерата му? Как ли пък не!

Пайпър сякаш винаги бе на една-две крачки пред него и това съсипваше самочувствието му. Естествено, не беше някоя посредствена мишена, а опитен агент на ФБР, но я стига! Беше сам, разполагаше с ограничени ресурси и срещу него бе цялата машина на Фрейзър. Според датите на смъртта, които носеше в джоба си, беше съвсем сигурен, че всичко ще приключи в най-скоро време, но не беше наясно как точно.

Лестър му бе дал последна възможност да поправи грешките си. Когато някоя мисия тръгнеше не по плана, Фрейзър разчиташе на единствения фактор, който можеше да го върне в релсите — на интелекта си. Беше се издигнал до шеф на охраната, защото го биваше в мисленето точно толкова, колкото и в действието. Повечето от наблюдателите бяха от възхваляваната военна полиция, свикнали да изпълняват заповеди и да осъществяват нечии чужди планове. Той бе повече от тях и по собствена преценка можеше да стане висш анализатор като Спенс или Кениън, стига да му понасяше работата на бюро.