Книгата на черепите

Навярно заради ритуална чистота, братята отказаха да докоснат трупа. Съмнявах се, че двамата с Ели ще можем да пренесем Тимъти на повече от десетина метра, но Ели клекна, завърза стъпалата му, подложи рамо под прасците му и ми даде знак да го прихвана през кръста. Хоп! Напънахме се, дръпнахме и надигнахме отпуснатото почти стокилограмово туловище от земята, е, залитнахме малко. С брат Антъни начело поехме към гробището, другите братя ситнеха някъде назад. Слънцето вече печеше безмилостно. Усилието с носенето на ужасното бреме през тръпнещата знойна мараня на пустинята ме хвърли в състояние като след силна дрога. Коленете ми се огъваха, очите ми блуждаеха, имах чувството, че някаква невидима ръка ме е стиснала за гърлото. Навлязох в мъгла на превъртаща се многократно халюцинация. Виждах отново и отново в забавен каданс великия миг на Ели, стопкадри в критични интервали. Виждах затичания Ели, Ели, как се навежда да вдигне тежката базалтова топка, Ели, подгонил отново Тимъти, Ели го настига, Ели се извива като тласкач на гюле, мускулите му изпъкват в изумителен релеф, Ели бавно изпъва ръката си в удивително плавно движение, пресяга се сякаш за да потупа Тимъти по тила, но вместо това изящно и плавно забива каменния череп в по-крехкия на Тимъти, Тимъти се олюлява, рухва, замира. Отново. И отново. И отново. Гонитбата, замахът, сблъсъкът, великолепен кинообзор на ума. Кадрите се прекъсват от други познати образи на смърт, понесени като призрачни пластове мъгла: смаяното лице на Ли Харви Осуалд, когато Джак Раби се приближава към него, смачканото тяло на Боби Кенеди на кухненския под, отсечените глави на Мишима и съратника му, чинно поставени на генералското бюро, римският войник мушка с копието тялото на Кръста, ярката гъба, разгърната над Хирошима. И отново Ели, отново траекторията на древния камък, отново сблъсъкът. Стопкадър. Поетиката на края. Залитнах и едва не паднах, но прелестта на тези образи ме задържа, изпълни пукащите стави и пръскащите се мускули с нова сила. Така че останах прав, тътрещ се напред прилежен гробар, залитащ по ронливата пръст. Тъй както живеейки ежедневно умираме, тъй и умирайки ще живеем вечно.

— Стигнахме — заяви брат Антъни.

Гробище ли беше това? Не видях никакви надгробни камъни, никакви знаци. Ниските сиви растения със сбръчкани листа на жадната пустиня растяха на безразборни петна из голото поле. После огледах по-внимателно, сетивата ми бяха странно усилени от изтощението, и забелязах по терена неравности, тук петно, което сякаш бе хлътнало с педя, там кръпка, която изглеждаше малко по-издадена. Поставихме грижливо Тимъти на земята. Щом го пуснахме, тялото ми, облекчено, сякаш се възнесе. Имах чувството, че наистина ще полетя. Крайниците ми потръпваха и ръцете ми сами се вдигнаха настрани. Беше кратък отдих. Брат Франц ни връчи инструментите и започнахме да копаем гроба. Само той ни помагаше. Другите трима Пазители стояха отстрани като оброчни статуи, сдържани и отчуждени. Почвата беше камениста, но рохкава, изронена и корозирала от десетте милиона години аризонско слънце. Копаехме като роби, като мравки, къртиш и вадиш, къртиш и вадиш, къртиш и вадиш, всеки ровеше малката си яма, после сливаме трите. Понякога навлизахме в зоната на другия — Ели веднъж за малко щеше да прободе голото ми стъпало с кирката си. Но свършихме работата. Накрая пред нас зейна груб изкоп, дълъг може би около два метра, метър широк, метър и двайсет дълбок.

— Достатъчно е — каза брат Франц.

Запъхтени, плувнали в пот и замаяни, хвърлихме инструментите и отстъпихме. Бях на ръба на изтощението и едва се държах на крака. Задави ме пристъп на суха кашлица. Надвих го и го обърнах, нелепо, на хлипове. Брат Антъни каза:

— Сложете мъртвеца в земята.