Книгата на черепите

— Ще бъдете ли така добър да изповядате вярата си, доктор Маршал?

Оливър изглеждаше все едно, че е отпрашил към друга галактика. Каза:

— Оправдавам Ели.

— Вярваш в Черепите значи?

— Вярвам.

— Въпреки че знаеш, че всичко това е абсурд?

— Да — каза Оливър. — Въпреки че е абсурд.

— Това е и позицията на Тертулиан — подхвърли Ели. — Credo quia absurdum est.

Вярвам, защото е абсурдно. Различен контекст на вяра, разбира се, но психологията е същата.

— Да, да, точно моята позиция! — казах. — Вярвам, защото е абсурдно. Малкият Тертулиан. Казал е точно каквото чувствам. Точно моята позиция.

— Не моята — каза Оливър.

— Не е ли? — учуди се Ели.

— Не. Аз вярвам въпреки

абсурдността.

— Защо? — попита Ели.

— Защо, Оливър? — повторих и аз след малко. — Знаеш, че е нелепо, и все пак вярваш. Защо?

— Защото съм длъжен — каза той. — Защото е единствената ми надежда.

Гледаше ме в упор. Очите му таяха някаква опустошеност, все едно се е взирал с тях право в лицето на Смъртта и се е измъкнал от това още жив, но с избор всякакъв — отвят, възможност всякаква — пометена. Сякаш беше чул музиката на траурния марш на ръба на вселената. Тези ледени очи ме сразиха. Тези едва изтръгнати думи ме пронизаха. Вярвам

, каза. Въпреки абсурдността. Защото съм длъжен. Защото е единствената ми надежда. Послание от друга планета. Усетих леденото присъствие на Смъртта тук, в стаята с нас, усетих я как безшумно забърсва розовите ни хлапашки лица.

14. ТИМЪТИ

Тежка смес сме четиримата. Как изобщо се събрахме? Що за заплитане на линии на съдбата ни набута всички в един апартамент в общежитията?

В началото бяхме само аз и Оливър, двама зайци, компютърно настанени в двойна стая с изглед към „четириъгълника“ на кампуса. Тъкмо бях излязъл от Андовър и пращях от самочувствие. Нямам предвид, че бях впечатлен от семейните пари. Тях ги приемах за даденост, винаги е било така: всички, с които съм отраснал, бяха богати, така че нямах никакъв реален усет колко всъщност са богати. А и все едно, нищо не бях направил за спечелването на парите (нито баща ми, нито бащата на баща ми, нито баща на бащата на баща ми и т.н. и т.н.), тъй че защо точно това да ме кара да се надувам? Това, което ме главозамайваше, беше чувството за потекло, съзнанието, че в мен тече кръвта на герои от Революцията, на сенатори и конгресмени, на дипломати, на велики финансисти от деветнадесети век. Бях просто ходещ отрязък история. Също така изпитвах удоволствие от съзнанието, че съм висок, силен и здрав — здраво тяло, здрав дух, всичките естествени предимства. Извън студентското градче имаше свят, пълен с чернокожи и евреи, парализирани, невротици, хомосексуалисти и други нещастници, но аз бях ударил трите черешки от голямата слотмашина на живота и се гордеех с късмета си. Освен това разполагах с кредит от сто долара седмично и всъщност май не ми беше ясно, че повечето осемнайсетгодишни трябва да се оправят с доста по-малко. Дори на месец.