Книгата на черепите

— Газ, казах — повтори той със заплашителния си глас на човека от прерията, с гласа тип „торнадото иде“, с гласа „до довечера да те няма в този град, негро“. — Не ми харесва. И вони. Надушвам го чак оттук. Не го искам в колата.

— Аз карам сега — отвърнах. — Аз решавам дали…

— Потегляй! — каза Тимъти.

— И ти ли?

— Оливър не го иска, Нед. Няма да му го натрапиш въпреки желанията му, нали?

— Боже, Тимъти…

— Освен това колата е моя и аз също не го искам. Дай газ, Нед.

Отзад се чу гласът на Ели, тих и смутен:

— Чакайте малко. Мисля, че тук имаме морален проблем. Ако Нед иска…

— Ще караш ли? — попита Оливър. Имах чувството, че ще изкрещи. А той никога не крещеше. Погледнах го в огледалото. Лицето му беше червено и запотено, една вена ужасяващо изпъкваше на челото му. Налудничаво, психотично лице. Не можех да рискувам да стигнем до бой заради някакво хипи стопаджия. Поклатих тъжно глава и точно когато хипито посегна да отвори задната врата, откъм страната на Оливър, изгърмяхме напред с рев и го оставихме сам и слисан сред облака изхвърлени от ауспуха газове. Прави му чест, не ни размаха юмрук, нито се изплю подир нас, само раменете му се смъкнаха — и си продължи да върви. Може би всъщност беше очаквал минавка. След като престанах да го виждам, погледнах отново Оливър. Лицето му отново беше спокойно. Вената беше спаднала, червенината се бе отцедила. Но в него все още имаше някаква странна, смразяваща напрегнатост. Сурово присвити очи, стиснати зъби. Чак след трийсетина километра, когато напрежението поспадна, попитах:

— Защо го направи, Оливър?

— Кое?

— Защо ме накара да прецакам хипито?

— Искам да стигна там, където отивам. Мен видял ли си ме да взимам стопаджии досега? Стопаджиите винаги те забъркват в неприятности. Ако не друго, просто те бавят. Щеше да се наложи да го откараш по някой страничен път до комуната, час-два извън графика.

— Едва ли. Освен това каза, че вонял. И че ще извади нож. За какво беше всичко това, Оливър? Не си ли търпял ти самият достатъчно параноични говна заради своята дълга коса?

— Може би не разсъждавах разумно. — И това да го каже Оливър, който никога в живота си не е разсъждавал другояче освен разумно. — Може би толкова бързам да стигнем, че казвам неща, които не мисля сериозно. — И това Оливър, който никога не казваше неща, които да не са грижливо обмислени. — Не знам. Просто ме обзе вътрешното чувство, че не бива да го качваме. — И това Оливър, който се е отказал от „вътрешното чувство“ още когато се е учил да ходи до тоалетната сам. — Съжалявам, че кипнах, Нед.

И след десетина минути мълчание добави:

— Мисля обаче, че трябва да се разберем за едно. Оттук до края на пътуването никакви стопаджии. Окей? Никакви стопаджии.

18. ЕЛИ

С право бяха избрали този жесток и съсухрен терен за място на Къщата на черепите. Древните култове се нуждаят от мистична среда и романтична отдалеченост, ако искат да устоят на резките дисхармонични резонанси на скептичния и материалистичен двадесети век. Пустинята е идеална. Въздухът тук е болезнено син, почвата е тънка обжарена кора върху камениста твърд, растенията и дърветата са криви, бодливи, ексцентрични. В такова място времето е замръзнало. Модерният свят не може да се натрапи, нито да оскверни. Старите богове могат да процъфтяват. Старите песнопения се извисяват към небесата, незаглушени от рева на трафика и грохота на машините. Когато казах това на Нед, той възрази. Пустинята е твърде показна и натрапчива, каза, дори малко банална, подходящото място за такива съхранители на древността като Пазителите на черепите били тъкмо недрата на шумния град, където контрастът между тяхната и нашата структура ще е най-голям. Да речем някоя стара каменна сграда на Източна 63-та, където жреците биха могли с хладна невъзмутимост да извършват ритуалите си в обкръжението на артгалерии и фризьорски салони за пуделчета. Друга възможност, подхвърли, можело да е някоя едноетажна тухлена фабрична постройка в крайградски индустриален район, където да правят климатици и офисно оборудване. Контрастът е всичко, заяви. Несъвместимостта е съществена. Тайната на изкуството е в усета за подходящи съпоставяния, а какво е една религия, ако не категория на изкуството? Но мисля, че Нед просто ме пързаляше, както обикновено. Във всеки случай неговите теории за контраст и съпоставка не ми минават. Тази пустиня, тази суха пустош е съвършеното място за обителта на онези, които не ще познаят смъртта.