Книгата на черепите

Щом се прехвърлихме от Ню Мексико в Аризона, оставихме зад себе си и последните следи от зимата. Към Албъкърки въздухът беше хладен, дори студен, но пък височината там е по-голяма. Теренът започна да се спуска, щом подкарахме към мексиканската граница и обърнахме към Финикс. Температурата се вдигна рязко, от 10 към 20 и дори по-високо. Планините станаха по-ниски и изглеждаха образувани от червеникавокафява почва, стрита на прах и напръскана с лепило. Имах чувството, че в такава скала мога да изровя дълбока дупка дори само с нокът. Крехки, уязвими полегати хълмове, практически голи. Марсиански пейзаж. И растителността тук е различна. Вместо тъмни ивици папрат и чворести ниски пинии вече пътувахме през гори от пръснати нашироко гигантски кактуси, стърчащи фалически от кафявата люспеста пръст. Нед започна да ни предава урок по ботаника. Онези там са сагуарос, с дългите разклонения, по-високи от телефонни стълбове, а тези, храстовидните синьо-зелени и безлисти, с бодливите клони, които все едно че са дошли от някоя друга планета, са пало верде, а пък онези там, топчестите с оплетените на кълба клони, са окотийо. Нед познава добре Югозапада. Чувства се тук съвсем като у дома си, понеже е прекарал известно време в Ню Мексико преди няколко лета. Нед всъщност навсякъде се чувства като у дома си. Обича да говори за международното братство на гейовете. Където и да отиде, е сигурен, че ще си намери подслон и приятелства сред „Своя вид“

. Завиждам му понякога. Може би периферните травми от това да си гей в едно общество на „нормални“ си струват, ако знаеш, че има места, където винаги ще те приемат радушно. Ако не за друго, то защото си дете от племето. Моето племе съвсем не е толкова гостоприемно.