Книгата на черепите

Прехвърлихме щатската граница и продължихме на запад към Финикс. Околността за известно време отново стана по-планинска, теренът — не толкова суров. Индианска земя, Пимас. Зърнахме за малко язовира Кулидж: спомени от географията в трети курс. Все още бяхме на около 150 км от Финикс, но започнахме да виждаме билбордове, които ни приканваха, не, заповядваха ни да отседнем в някой крайградски мотел: „Приятна ваканция в Долината на слънцето“. Слънцето вече ни въздействаше, тук, късно следобед, увиснало лениво над предното стъкло, мяташе снопове червенозлатист огън в очите ни. Оливър, който караше като робот, извади лъскави посребрени слънчеви очила и продължи невъзмутимо. Профучахме през някакво градче, наречено Маями. Без плажове, без дами с визон. Въздухът беше пурпурен и розов от изригващите от някакви високи комини пушеци. Миризмата и атмосферата бяха истински Аушвиц. Какво кремираха тук? Малко преди централната част на града видяхме огромна сива грамада с форма на боен кораб — отпадъци от медна руда; купчините шлака бяха хвърляни и трупани години наред. Вдясно от пътя се виждаше гигантски безвкусен мотел, предполагам за удобство на онези, които жадуват за близка гледка на екологичното изнасилване. Това, което кремират тук, е Майчицата Природа. Отвратени продължихме към ненаселена територия. Сагуаро, пало верде, окотийо. Гмурнахме се през дълъг планински тунел. Пуст самотен пейзаж. Дълги сенки. Зной, зной, зной. А след това, изведнъж, пипалата на градски живот, протягащи се от все още далечния Финикс: предградия, търговски центрове, бензиностанции, щандове с индиански сувенири, мотели, неонови светлини, щандове за бърза храна, предлагащи тако, хотдог, пържено пиле, сандвичи с ростбиф. Убедихме някак Оливър да спре и всички си взехме тако под зловещо жълтите улични светлини. И отново напред. Сиви огромни складове със слепи стени от двете страни на пътя. Страна на парите, дом на стичащо се богатство. Бях чужденец в чужда земя, нещастно, объркано, отчуждено юде

от Горен Уестсайд, провиращо се през кактуси и палми. Безкрайно далече от дома. През тъпите плоски градчета с лъскави едноетажни банкови сгради от зелено стъкло с психеделични пластмасови табели. Пастелни къщи, розова и зелена мазилка. Земя, която никога не е виждала сняг. Веещи се американски знамена. Обикни или се махай! Точно пред нас Опитна ферма на Университета на Аризона. Далечни планини, посърнали в синия здрач. Ето, че сме на булевард „Апачи“ в град Темпе. Скърцане на колелета, пътят завива. И изведнъж сме в пустинята. Никакви улици, никакви билбордове, нищо. Ничия земя. Тъмни издути очертания вляво — хълмове, планини. Далече някъде напред близват фарове. Още пет минути и пустошта свършва: прехвърлили сме се от Темпе във Финикс и вече сме на улица „Ван Бюрън“. Магазини, къщи, мотели. „Продължавай до центъра“, казва Тимъти. Фамилията му, изглежда, държи главен дял в един от мотелите в централната част на града. Още десет минути през район с антикварни книжарници и евтини мотели и сме в центъра. Сгради на по десет-дванайсет етажа; банки, офис на местния вестник, хотели. Горещината е фантастична, поне трийсет градуса. А е краят на март. Какво ли е тук през август? Ето го нашия мотел. Статуя на камила пред входа, голяма палма, малко претъпкано фоайе. Тимъти ни регистрира. Ще имаме апартамент. Втори етаж, в дъното. Басейн.

— Кой е за плуване? — пита Нед.

— А след това мексиканско ядене — казва Оливър.

Духовете ни кипят. Това е Финикс в края на краищата. Наистина сме тук. Почти сме стигнали целта си. Утре се отправяме на север да търсим убежището на Пазителите на черепите.

Сякаш са минали години, откакто започна всичко това. Подхвърленото мимоходом, небрежно споменаване в неделния вестник. „Манастир“ сред пустинята, недалече от Финикс, където петнайсетина „монаси“ практикуват някакво тяхно си, особено разклонение на т.н. „християнство“. „Дошли са от Мексико преди около двадесет години и се вярва, че са се пренесли в Мексико от Испания някъде по времето на Кортес. Икономически независими, държат се настрана от външния свят и не окуражават посещения, въпреки че са сърдечни и вежливи с всеки, който случайно се натъкне на тяхната изолирана, обкръжена от кактуси обител. Декорът е странен, съчетание от средновековен християнски стил и някакво подобие на ацтекски мотиви. Преобладаващият символ, който придава на манастира суров, дори гротесков вид, е човешкият череп. Черепи се виждат навсякъде, ухилени, строги, в релеф или в триизмерно представяне. Един дълъг фриз с изображения на черепи като че ли е изработен по модел на това, което може да се види в Чичен Ица, Юкатан. Монасите са стройни, стегнати мъже, кожите им са гладки, потъмнели от слънцето и обрулени от вятъра. Много странно, но изглеждат едновременно и стари, и млади. Този, с когото говорих, отказа да се представи по име. Можеше да е на тридесет или на триста години — беше невъзможно да се разбере…“