Книгата на черепите

След закуска идват сутрешните медитации с брат Антъни. Той не говори много, само ни осигурява духовен контекст с минимум думи. Срещаме се в другото задно крило на сградата, срещу спалното крило; то е изцяло посветено на монашеските функции. Вместо спални има параклиси, осемнайсет всичко, съответстващи предполагам на Осемнадесетте мистерии; те са също толкова оскъдно обзаведени и също толкова величествено строги като другите помещения, и съдържат многобройни великолепни образци на изкуство. Повечето са предколумбови, но някои от потирите и статуетките имат европейски средновековен облик, а има и няколко абстрактни предмета (слонова кост? камък?), които са ми напълно непознати. В тази част на сградата има и голяма библиотека, претъпкана с книги, ако се съди по вида на рафтовете; засега ни е забранено да влизаме в това помещение, въпреки че вратата никога не е заключена. Брат Антъни се среща с нас в параклиса най-близо до общото крило. Той е празен, с изключение на един от повсеместните черепи-маски на стената. Коленичи; ние коленичим; сваля от гърдите си своя малък нефритен медальон, който неизненадващо е изваян във формата на череп, и го поставя на пода пред нас като фокус за медитациите ни. Като върховен брат, брат Антъни притежава единствения медальон от нефрит, а брат Миклош, брат Хавиер и брат Франц са удостоени с правото да носят подобни медальони от излъскан кафяв камък — обсидиан мисля, или оникс. Тези четиримата са Пазителите на черепите, елитна група в братството. Това, над което брат Антъни ни приканва да размишляваме, е парадокс: черепа под лицето, присъствието на символа на смъртта, скрит под нашите маски на живи. Чрез упражнение „вътрешен взор“ от нас се очаква да се очистим от импулса към смъртта, като поглъщаме, напълно съзнателно, и едновременно с това унищожаваме символната мощ на черепа. Не знам доколко успява да го постигне всеки от нас: друго, което ни е забранено, е да споделяме за напредъка си. Съмнявам се, че Тимъти е особено добър в медитацията. Оливър очевидно е: взира се в нефритения череп с налудничава съсредоточеност, поглъща го, обкръжава го и мисля, че духът му продължава напред и прониква в него. Но дали се движи в правилната посока? Ели преди време ми се оплака за трудностите, които имал в достигането на най-висшите нива на мистично преживяване с дрога. Умът му е прекалено подвижен, прекалено скоклив и е провалил немалко наркотични „странствания“, мятайки се насам-натам, вместо да се отпусне и да навлезе плавно в Целостта. Тук е същото: мисля, че му е трудно да обхване цялото; по време на упражненията по медитиране изглежда натърпелив и напрегнат, като че ли се опитва насила да навлезе в област, която всъщност му е неподвластна. Колкото до мен, ежедневният час с брат Антъни по-скоро ми е приятен; парадоксът на черепа, разбира се, съвпада напълно с моя възглед за ирационалното и мисля, че се справям добре, макар да съзнавам възможността да се заблуждавам. Ще ми се да обсъдя степента на напредъка си, ако има такъв, с брат Антъни, но всякакви такива колебливи допитвания засега са забранени. Тъй че всеки ден коленича и се взирам в зеления череп, отпращам душата си и повеждам своята вечна вътрешна борба между разяждащ цинизъм и окаяна вяра.