Книгата на черепите

Другата част на това, което има да ни предаде брат Миклош, е по-малко елиптична, по-лесна за възприемане и овладяване. Представлява семинар по удължаването на живота, в който той хладнокръвно снове през време и пространство в търсене на идеи, които най-вероятно са се появили на света много след него. Преди всичко, защо изобщо да се съпротивляваме на смъртта, пита ни той? Не е ли тя естествен край, желано облекчение от мъките, свършек, който би трябвало предано да желаем? Черепът под лицето ни напомня, че всички същества загиват след отредения им срок, никое не прави изключение: защо да отхвърляме универсалната воля? Пръст си, и в пръстта ще се върнеш, нали така. Всяка плът е обречена да загине, отиваме си от света като щурци и е лошо човек да се бои от онова, което е неизбежно. О, но можем ли да сме такива философи? Ако съдбата ни е да си отидем, не е ли също тъй наше желание да отложим момента на изхода? Въпросите му са риторични. Седнали кръстато пред тази здрава и мускулеста кула на годините, не смеем да нарушим ритмите на мисълта му. Той ни гледа, без да ни вижда. Пита ни: ами ако човек би могъл наистина да отлага смъртта до безкрай, или поне да я запокити в много далечно бъдеще? Разбира се, съхраняването на здравето и силата е необходимо за целта: не си заслужава да се превърнеш в струлдбруг25

, нали, стар и разлигавен, бръщолевещ и със сълзящи очи, разлагаща се плът в инвалидна количка, нали? Помислете за Титон, който измолил боговете да го избавят от смърт и те го дарили с безсмъртие, но не и с вечна младост; побелял, съсухрен, лежи и лежи в заключена стая, вечно старее, затворен в килията на гниещата си и изгнила плът. Не, трябва да търсим и жизненост, не само дълголетност.

Имало е такива, изтъква брат Миклош, които укоряват подобни стремления и проповядват пасивно приемане на смъртта. Напомня ни за Гилгамеш, който странствал от Тигър до Ефрат в търсене на бодливото цвете на вечността и го изгубил от гладна змия. Накъде тичаш, Гилгамеш? Живота, що търсиш, не ще го намериш, че когато боговете създадоха човеците, те отредиха смърт на човеците, но живота затаиха в свое владение. Да разсъдим над Лукреций, казва ни, Лукреций, който отбелязва, че е безсмислено да се стремим към удължаване на живота, защото колкото и много години да бихме могли да спечелим с такива дейности, то е нищо спрямо вечността, която трябва да прекараме в смърт. Като удължаваме своя живот, ние не можем да извадим от или да смалим и с една йота продължителността на състоянието ни в смърт… Можем да се борим да останем, но след време трябва да си отидем, и колкото поколения да сме добавили към своя живот, все пак ни очаква същата вечна смърт. И Марк Аврелий: Дори да живееш три хиляди години, и много мириади години, все пак помни, че никой не губи друг живот нежели този, в който сега живее… така най-дългото и най-късото се свеждат до едно и също… всички неща от вечността са сходни по форма и се въртят в кръг… все едно е дали човек ще види същите неща в течение на сто години, двеста или безкрайно време. И от Аристотел, откъс, който взимам присърце: Следователно всички неща на земята винаги са в състояние на преход, пораждат се и отпадат… никога не са вечни, след като съдържат противните качества.

Такава безперспективност. Такъв песимизъм. Приеми, предай се, покори се, умри, умри, умри, умри!