Книгата на черепите

След като приключим своя час с брат Антъни, се връщаме на полето. Скубем плевели, торим — всичко е органично естествено, — засяваме и разсаждаме. Тук Оливър е в най-добрата си форма. Винаги се е стремял да отхвърли селяшкия си произход, но сега започва да се перчи с него, както Ели се перчи с юдейския си речник, въпреки че не е стъпвал в синагога след своя „бар мицвах“. При него синдромът е „по-племенен съм от теб“, а „етническото“ у Оливър е земеделското, тъй че той копае и плеви със забележителна енергия. Братята се опитват да го накарат да я кара по-полека: мисля, че енергията му ги ужасява, но също така се притесняват от риска да получи мозъчен удар; брат Леон, братът-лекар, му говори няколко пъти, изтъкваше, че предобедните температури са над трийсет и скоро ще са много повече. Въпреки това Оливър пухти настървено като трактор. За мен цялото това ровене в пръстта е приемливо странно и странно приемливо. Връзва се с романтизма „назад към природата“, който, подозирам, витае в сърцата на всички прекалено урбанизирани интелектуалци. Никога не съм упражнявал по-тежък ръчен труд от мастурбирането, тъй че полският труд за мен е както съсипващ, така и побъркващ, но се отдавам с охота на работата. Засега. Отношението на Ели към земеделието е доста подобно на моето, само че по-емоционално, по-романтично; говори, че извличал физическо обновление от Майката земя. А Тимъти, който, разбира се, никога не е трябвало да прави нещо повече от това да си върже връзките на обувките, заема позата на благородник: noblesse oblige

, казва той с всеки свой вял жест, прави каквото му кажат братята, но дава много ясно да се разбере, че благоволява да цапа ръцете си само защото малката им игричка му се струва забавна. Е, всички копаем, всеки по своя си начин.

Към десет и половина сутринта става неприятно горещо и всички напускаме лехите, освен трима братя-земеделци, чиито имена все още не знам. Те прекарват всеки ден по десет-дванайсет часа на открито: като наказание може би? Останалите братя, както и Вместилището, се разотиваме по стаите си и се къпем отново. След това четиримата се събираме в другото крило за часа си с брат Миклош, брата-историк.

Миклош е набит и широкоплещест, с ръце като бедра и бедра като дънери. Създава впечатление на по-стар от другите братя, макар да признавам, че има нещо парадоксално в прилагането на сравнителна степен като „по-стар“ спрямо група неостаряващи мъже. Говори със смътен и неопределим акцент, а мисловните му процеси са забележително нелинейни. Бълнува, странства, хлъзга се най-неочаквано от тема на тема. Убеден съм, че е съзнателно, че умът му е по-скоро неуловимо проницателен и непредсказуем, отколкото сенилен и недисциплиниран. Може би през столетията се е отегчил от простия праволинеен дискурс. Знам, че на негово място и аз бих се отегчил.