Книгата на черепите

— Добре. Отречи се. Събирай си багажа и чупката. — Лежеше проснат гол на леглото си, но ме гледаше отвисоко. Никога досега не бях виждал Ели толкова решителен, цялостен, непреодолим. Освен ако не го беше обладал някой демон. — Е, Тимъти? Ти си свободен индивид. Никой не те спира. До довечера можеш да си във Финикс.

— Не съм се забързал чак толкова. Исках да го обсъдим това и четиримата, да стигнем до някакво рационално решение, без никой да се налага на друг, но всички да се съгласим, че…

— Ние се съгласихме да дойдем тук — прекъсна ме Ели. — Да опитаме. Повече обсъждане не е необходимо. Можеш да се измъкнеш, когато решиш, без да забравяш, разбира се, че с това ни излагаш на определени рискове.

— Това е изнудване.

— Знам. — Очите му блеснаха. — От какво те е страх, Тимъти? Деветата мистерия? Това ли те плаши? Или те тревожи възможността наистина да получиш вечен живот? Екзистенциалният ужас ли те е обзел? Виждаш се как продължаваш безкрайно през столетията, вързан за кармичното колело, без да можеш да се освободиш? Кое те плаши повече, Тимъти — животът или смъртта?

— Да го духаш.

— Сбъркал си стаята. Навън и вляво, две врати по коридора, питай за Нед.

— Дойдох да говорим сериозно. Не да си разменяме шегички, не да се заплашваме и обиждаме. Просто искам да знам колко дълго ти, Оливър и Нед смятате да се задържите тук.

— Ние току-що сме пристигнали. Твърде рано е да се говори за напускане. Сега ще ме извиниш ли?

Излязох. Не бях стигнал доникъде и и двамата го знаехме. А Ели ме беше ужилил на няколко пъти, в места, където не бях подозирал, че съм толкова уязвим.

На вечеря се държа все едно че не бях му казвал нищо.

А сега? Просто си седя, чакам и се чудя? Боже мой, няма да мога да го изтърпя това дълго, честно. Просто не съм устроен за монашески живот, да оставим настрана въпроса с Книгата на черепите и всичко, която тя може да предлага. Трябва да си роден за такова нещо. Себеотрицанието трябва да е в гените ти, мазохизъм малко. Трябва да ги накарам да разберат това, Ели и Оливър. Двамата луди, двамата превъртели по безсмъртието сбърканяци. Те са готови да останат десет или двайсет години тук, да плевят бурени, да чупят гърбове в упражненията, да зяпат в слънцето, докато почти не ослепеят, да дишат дълбоко, да ядат пиперена каша и да се самоубеждават, че точно това е правилният начин да живееш вечно. Ели, който винаги ми е правил впечатление на леко вманиачен и невротичен, но в основата си е доста рационален, май определено е превъртял. Очите му вече са странни, стъклени и свирепи. Като очите на Оливър — психотични, ужасни очи. Някакви неща се пробуждат у Ели. От ден на ден придобива сила, не само мускулите, но и някаква морална сила, страст, динамизъм. Тръгнал е по пътя си и ти дава ясно да разбереш, че няма да позволи нищо да застане между него и онова, което иска. За Ели това е нещо съвсем ново. Понякога ми се струва, че се превръща в Оливър — ниско смугло космато еврейско издание на Оливър. Оливър, разбира се, си държи устата затворена и върши работа колкото за шестима, а на упражненията се връзва на фльонга, опитва се да надбрати брата. Дори и Нед го прихваща вярата. Вече никакви остроумия от него, никакъв сарказъм и шикалкавене. Сутрин седим и слушаме безкрайните старчески брътвежи на брат Миклош с може би по едно понятно изречение на всеки шест, а виж го Нед, като шестгодишно детенце, на което му разправят за Дядо Коледа, мръщи чело възбудено, поти се, гризе си ноктите, кима, гълта го всичкото. Давай, брат Миклош! Атлантида, да, и кроманьонецът, ясно, и ацтеките, и всичко останало, аз вярвам, вярвам! А после си ядем обеда, а след това медитираме на студения каменен под в стаите си, всеки сам, а после излизаме навън да се потим за братята в шибаните лехи и ниви. Стига. Не мога да изтърпя много повече. Днеска си прецаках шанса, но след ден-два отново ще ида при Ели и ще видим дали няма да мога да го убедя да прояви поне капка разум. Макар че не храня големи надежди за това. Ели вече малко ме плаши.

И ми се ще да не беше казал онова, от какво съм се страхувал, от Деветата мистерия или от вечния живот. Много ми се ще да не беше ми го казвал.

30. ОЛИВЪР